Точно когато допиваше кафето си, до масата ѝ се приближи висок възрастен мъж със сребриста коса и уморен, но мек поглед.
— Калина Живкова?
— Аз съм.
— Филип Вълков. Светлана Радославова ме праща. — Усмихна се леко. — Обясни ми ситуацията. Каза, че търсим убежище за „ранено, но гордо животно“. Така че довършваме кафето и тръгваме да оглеждаме. Предполагам средствата са ограничени?
— Доста — отвърна тя без увъртане.
— Ще се справим. В Бургас винаги се намира нещо с характер, стига човек да има търпение да го открие.
Разгледаха три жилища. Първото — лъскав апартамент в нова кооперация, стерилен и бездушен като хотелска стая. Второто — стар панелен накрай града, пропит с мирис на нафталин и самота. Филип наблюдаваше лицето ѝ и разбираше реакциите ѝ, без тя да изрича и дума.
— Имам още едно предложение — каза накрая. — Малко… смело решение. Стара сграда, в самия център. Състоянието е за ремонт, да го кажем деликатно. Но гледката компенсира всичко.
Изкачиха се до четвъртия етаж на кооперация с високи тавани и стълби, които поскърцваха при всяка крачка. Бравата се отвори трудно. Калина пристъпи вътре. Малко едностайно жилище — олющени стени, стар паркет на рибена кост, тясна кухня с газов бойлер. Миришеше на прах и минали години. Тя обаче се насочи право към прозореца.
Пред очите ѝ се разкри градът — пристанището, покривите, катедралата, морето в далечината. Бургас лежеше под нея — шумен, жив, истински.
— Взимам го — каза тихо, без да се обръща.
Филип подсвирна.
— Няма ли поне да попиташ цената?
— Ще попитам. Но решението е взето.
Следващите седмици преминаха като в мъгла. Договори, банкови операции, теглене на спестяванията. Купи най-необходимото — надуваем дюшек, електрическа кана, малка котлонка. Радка Александрова ѝ звънеше всеки ден. Първо настояваше да се върне. После молеше. Накрая я обвиняваше в егоизъм и предателство към семейството. Любомир Ковач също се обади веднъж — говореше неуверено, че „майка не е искала лошо“, че „не са мислили така“. Калина изслушваше спокойно и отговаряше едно и също:
— При мен всичко е наред. Не се тревожете.
Гняв нямаше. Само плътна, тиха стена вътре в нея.
Най-трудно се оказа вземането на вещите. Филип уреди бус с познати момчета. Калина пристигна пред стария дом като външен човек. Радка я посрещна със зачервени очи.
— Поне влез да изпиеш един чай…
— Нямам време. Колата чака.
Не прекрачи прага. Посочи кашоните на лоджията и помоли да ги изнесат. Тогава го видя — любимото си волтерово кресло. Преди беше на вилата при племенника, но явно Радка го бе върнала — последен довод, примамка. Стоеше самотно в коридора.
— И това ще вземем — заяви твърдо.
— Но няма да се побере! — разпери ръце Радка.
— Ще се побере.
Когато и последният кашон бе натоварен, Калина се обърна. Радка стоеше на прага — уморена, сякаш остаряла с години. За миг я прониза съжаление. Но не онова, което те връща назад. А тиха жал към човек, който в практичната си правота не е усетил как е разрушил нещо крехко и ценно.
— Сбогом, Радка — каза тя и се качи в буса, без повече да поглежда назад.
Новото ѝ начало започна с разопаковането на стария ѝ живот. В празния апартамент с великолепната панорама Калина седеше на пода сред кашоните. Книгите подреди по широкия перваз — нямаше още библиотека. Извади стария си „Зингер“, избърса го внимателно и черният лак проблесна с познатия орнамент. После отвори кутия с надпис „Разни“. Вътре откри нещо, което смяташе за изгубено — дървената шевна кутия на баба си, резбована, с избеляла кадифена подплата. В нея имаше копринени конци, перлени копчета, започната бродерия.
И спомените нахлуха. Някога не е мечтала за архиви и доклади, а да стане художник на костюми. Шиеше роклички за куклите си от парченца плат на майка си. Искаше да се научи на пачуърк — да събира истории в пъстро одеяло.
Извади дрехи, които бе решила да изхвърли — избеляла покривка, скъсана блуза, рокля, която отдавна не ѝ ставаше. Разстла ги по пода. Взе ножицата. И започна да реже. Миналото се превръщаше в равни квадратчета плат.
Дните ѝ намериха нов ритъм. Сутрин — работа в музея, където всичко бе предвидимо и устойчиво. Тази стабилност се превърна в котвата ѝ. А вечерите и уикендите принадлежаха само на нея. Постепенно обживяваше бърлогата си. Купи употребявана, но здрава библиотека. От битпазара намери кръгла маса и два виенски стола. На прозорците окачи семпли ленени пердета.
И шиеше. Всяка вечер, под светлината на лампата до прозореца, съединяваше парче след парче. Тук — памучен плат на дребни цветя, там — късче бархат, натежало от спомени. Иглата преминаваше през плата, а с всеки бод тя усещаше как нещо вътре в нея бавно се подрежда и започва да придобива форма.
