Тя беше пазител на спомени в градския музей – архивар, който подрежда чужди съдби и съхранява прашните късчета минало на другите. А ето че собствената ѝ история бе пренаписана без нейно знание. Заличена. Без да я попитат.
— Разбрах — произнесе Калина Живкова спокойно и се изправи.
— Къде тръгваш? — стресна се Радка Александрова.
— Да си прибера нещата. От лоджията.
— Почакай поне да вечеряме! Сготвих борш… любимия ти!
Думите не я достигнаха. Калина вече вървеше към остъклената тераса. Там животът ѝ бе натикан в кашони от електроуреди. По тях още личаха надписи „Прахосмукачка“, „Мултикукър“. На един кашон, с несигурния почерк на племенника, бе надраскано: „Книги на леля К.“ — небрежно, сякаш ставаше дума за купчина стари вестници.
Тя отвори най-горната кутия. Отгоре лежеше томът с поезия на Цветаева, между страниците — избледняла картичка от Троян. Ъгълът на корицата беше прегънат, един лист — сцепен. Калина внимателно извади книгата и приглади наранената страница. В същия миг нещо вътре в нея — онази тънка нишка, която я държеше вързана за навика, за роднинската лоялност — се скъса с тихо, сухо изпукване.
Тя се върна в кухнята. Радка още седеше до масата, едновременно обидена и объркана. На прага се появи Венета Пиринки с бебето в ръце. Младата жена се смути и сведе поглед.
— Лельо Калина, здравейте… Очаквахме ви утре.
Калина я изгледа, после — малкото вързопче, което спеше спокойно. В очите ѝ нямаше злоба. Само хладна яснота.
— Тази нощ ще остана в хола — каза тя, без да среща погледа на сестра си. — А утре сутрин си тръгвам.
— Къде ще ходиш?! — избухна Радка. — Полудя ли? В този град нямаш никого!
— Имам себе си — отвърна тихо Калина. И това прозвуча като обет.
Не разпъна дивана. Легна върху твърдата, хлътнала повърхност и се покри с палтото си. През стената долитаха приглушените гласове на Венета и Любомир Ковач, тихото гукане на бебето. Животът продължаваше — просто без нейното участие. Калина лежеше будна в тъмното. Не плака. Мислеше.
Спомняше си как в онази стая, която вече не беше нейна, се грижеше за болната им майка. Как нощем подготвяше докладите си за защита. Как Радка, след тежкия развод, ридаеше на рамото ѝ, а тя ѝ подаваше чай и повтаряше, че всичко ще се нареди. Тя беше удобната леля Калина — тиха, отстъпчива, винаги разбираща. Жената, която не иска много. Която живее сред чуждите истории в музея и в малката си стая, и на тази възраст няма нужда от повече. Непроизнесеното „на тази възраст“ висеше във въздуха като дим.
Сутринта стана преди всички. Изми се безшумно, облече се и взе чантата си. От кухнята вече се чуваше раздвижване. Тя не влезе. Отвори входната врата и излезе. На площадката спря, извади телефона и набра номер.
— Светле, здравей. Калина е. Събудих ли те?
От другия край, във Варна, гласът на Светлана Радославова — същият бодър тембър от студентските години — прозвуча мигновено:
— Калинче! Какво става толкова рано? Нали трябваше да си в Стара Загора?
— Вече съм в Бургас. Светле… трябва ми място за живеене. За известно време. Изнесох се от Радка.
Настъпи пауза.
— Разказвай. Какво ти е сътворила пак тази твоя фурия?
И Калина, застанала на студената площадка, пропита с мирис на готвено и цигари, за първи път от денонощие позволи на гласа си да се отприщи. Не повишаваше тон, но думите излизаха бързо, пресекливо — сините тапети, нарисуваният жираф, скъсаната страница на Цветаева, „диванчето в хола“.
Светлана изслуша всичко мълчаливо. После каза спокойно:
— Ясно. Отписали са те от семейството поради изтекъл срок. Слушай внимателно. Отиваш в кафене „Библиотеката“ на улица „Богориди“. Знаеш го. Сядаш, поръчваш си кафе и най-голямото парче торта. И чакаш. Ще се обадя на един познат в Бургас. Ще ти помогне да намериш жилище. Взе ли си банковата карта? Имаш ли средства?
— Имам. Спестяванията за пътуването до Троян.
— Чудесно. Значи пътуването ти започва днес. Само посоката се променя. Хайде, върви. И никакво разкисване. Ти си скала.
По-късно Калина седеше в мекото кресло на кафенето, бавно отчупваше от „Наполеон“ и наблюдаваше хората по улицата. Усещането беше странно — сякаш се носеше безтегловно. Нямаше дом. Имаше една чанта с доклади, известна сума в сметката и телефона със запаметения номер на приятелка. И въпреки това паника нямаше. Вместо нея се разливаше облекчение. Все едно бе свалила от раменете си тежка раница, която е носила цял живот, без да осъзнава колко тежи — раница с етикет „ти си длъжна“.
