Тя беше вложила средствата от продажбата на наследствения апартамент на майка си — малко жилище в покрайнините на Бургас, останало ѝ след смъртта ѝ. Александър Мартинов беше поел ипотеката, а родителите му „помогнаха“ — както обичаше да подчертава Надежда Данаилова — с двеста хиляди лева при обща цена от шест милиона. Сумата беше символична на фона на всичко останало, но свекървата не пропускаше случай да напомни: „нашият апартамент“, „и ние участвахме“, „без нас нямаше да стане“. Елица отдавна беше спряла да реагира.
Не защото беше лековерна. Напротив — вярваше, че зрели хора могат да стигнат до разбирателство. Две висши образования, позиция във финансовия отдел на голяма компания, години преговори с трудни партньори — умееше да намира баланс. Само че с Надежда Данаилова такъв не се получи.
Свекървата ѝ принадлежеше към особен тип хора: всяка отстъпка възприемаше като покана за нов натиск. Колкото по-меко ѝ говореха, толкова по-непреклонна ставаше. Още в края на първата година Елица осъзна това и избра стратегия — хладна учтивост, без излишна близост, без открит сблъсък. Дистанция. Самосъхранение.
Същата вечер, щом Надежда си тръгна, Елица отвори сайт за обяви.
Откри нужното за по-малко от десет минути.
Тристаен апартамент. Техният вход. Техният етаж. Същото разпределение. На снимките — ъгълът на спалнята, библиотеката, заснета от друг ъгъл, кухненските шкафове, които тя и Александър бяха избирали с часове. Кадрите бяха направени без нейно знание. Продавач: Надежда Данаилова. Обявената цена — с триста хиляди под пазарната. „Спешна продажба. Документите изрядни.“
Елица направи екранни снимки. После отвори бележките в телефона си и намери номер, записан преди година — колежка ѝ беше дала контакт с думите: „Адвокат по имотни казуси, много е точен. Запази си го, никога не се знае.“ Е, моментът беше настъпил.
Георги Цветанов я прие още на следващия ден.
Изслуша я внимателно. Не я прекъсна нито веднъж. Само кимаше от време на време.
„Пускането на обява за продажба на чужда собственост е престъпление“, каза спокойно, без излишни обяснения. „Разполагате ли със скрийншоти от кореспонденцията?“
„Да.“
Той се облегна назад и сви устни в кратка, делова усмивка.
„Чудесно. Тогава ще действаме по ясен и напълно законен начин.“
