Сблъсъкът прерасна в грозна, безконтролна схватка. Светослав сипеше ругатни, пръскаше слюнка и я блъскаше безжалостно настрани. Калина не отстъпваше – драскаше го по ръцете, удряше го с юмруци, дори се опита да го захапе, само и само да измъкне металната кутия. Ярост, обида и натрупано през годините презрение се сплетоха в един див вихър.
В крайна сметка силата надделя. Той изтръгна кутията от ръцете ѝ, капакът изхвръкна и монетите се разпиляха по пода. Светослав грабна банкнотите, натъпка ги в джоба си и презрително се изплю в краката ѝ.
— Стига толкова театър — изсъска той. — Другия път ще си по-разумна. А сега се оправяй както знаеш. Майка ми има вноска да плаща.
Трясъкът на входната врата отекна из апартамента. Калина се свлече на пода — пребита, с парещи синини и задавена от сълзи. Погледът ѝ се впи в празното пространство пред нея. Чуваше само собствения си пулс, който биеше до пръсване, и тихото хлипанe на Мирела от детското креватче.
Това беше дъното. По-надолу нямаше накъде. Мъжът, с когото бе делила легло и години, най-сетне показа истинската си същност — егоист, готов да стъпче семейството си в името на майчините прищевки. За него Жанета Стоянова беше неприкосновена, а съпругата и детето — досадно бреме. Как не бе видяла по-рано тази жестокост? Или просто е отказвала да я признае, заслепена от наивната вяра, че любовта ще издържи всичко?
Проглеждането дойде късно и болезнено, но беше неизбежно. Калина се изправи бавно, избърса лицето си и започна да събира разпилените вещи. После взе разтреперанaта Мирела на ръце и прошепна твърдо:
— Стига, слънчице. Няма да останем повече тук. Това приключи. Отиваме при баба ти — тя няма да ни изостави.
Решението се роди мигновено, но носеше усещане за спасение. Край на унижението, край на този фарс, наречен „семейство“. По-добре сама, отколкото смазана и уплашена. Нямаше да позволи повече нито на Светослав, нито на неговата майка да тровят живота ѝ.
Стегна най-необходимото — документи, няколко дрехи, детските принадлежности. Уви Мирела по-топло, настани я в количката и излезе. В сърцето ѝ вече нямаше колебание — само решимост да започне начисто. Живот без лъжи, без страх, без постоянната заплаха от следващия скандал. Живот, в който сама ще държи посоката.
Преди да затвори вратата, хвърли последен поглед към тесния им едностаен апартамент. Колко сълзи беше попил този под, колко усилия бе хвърлила, за да поддържа илюзията за щастие. А всъщност — празнота. Нито обич, нито подкрепа. Само болка и унижение.
Тя затвори. Точка.
Светослав се появи едва призори — пиян до безпаметност, клатушкайки се по стълбите. Вмъкна се вътре с глуповата усмивка и дрезгав глас измърмори:
— Калина… я дай нещо за ядене… умирам от глад…
Отговор нямаше. Вместо това — глуха тишина. Никакви детски играчки, никакви дрехи по закачалките. Само следи от безпорядъка и празни шкафове. Той премигна, опитвайки се да проумее гледката.
В кухнята светна лампата. На масата лежеше лист хартия с нейния почерк: „Не ни търси. Заминахме. Завинаги. Живей както намериш за добре и забрави за нас.“
Толкова. Без обяснения, без сцени.
Светослав се втренчи в бележката, сякаш беше написана на чужд език. Не разбираше. Какво толкова е станало? Взел е пари, за да помогне на майка си — нали пак за семейството било? За общото благо. Защо тази истерия?
Гневът му кипна. „Да върви по дяволите!“ — изруга наум. Убедeн беше, че без нея ще му е по-леко. Нямало да слуша вечното ѝ мрънкане. Щял да се оправи — и майка си да гледа, и за себе си да намери.
Смачка листа и го хвърли в коша. Просна се облечен на леглото и потъна в тежък, неспокоен сън. През нощта образът на Калина не го остави — усмихната, млада, нежна. Галеше косата му, после внезапно се отдръпваше и се разтваряше в мъгла, оставяйки го сам в ледената празнота.
На сутринта реалността беше безмилостна. Калина Дунавска бе заминала с Мирела Живкова при майка си на село — далеч от него и от отровната атмосфера, която ги задушаваше. Назад път нямаше.
Светослав първоначално кипеше от желание да ги настигне, да ги върне и да „вразуми“ жена си, но преди да направи каквато и да било крачка, една намеса промени хода на мислите му.
