Жанета Стоянова не се задоволи само да трупа покупки – тя ги довлече у дома си и с нескрито самодоволство ги размахваше пред съседки и познати. „Виждате ли какъв син имам? Светослав за майка си нищо не жали. Всичко ми осигурява“, хвалеше се тя, сякаш живееше в охолство по заслуги, а не на кредит.
Светослав Ангелов изгаряше от срам, но не намираше сили да ѝ се противопостави. Прекрасно съзнаваше, че майка му харчи далеч над възможностите си и затъва в заеми. Трябваше да я спре, да ѝ каже ясно, че времената не позволяват разточителство. И все пак думите заседваха в гърлото му. Тя го беше отгледала, изправила го на крака, направила го човек. Вместо решителност, той избираше мълчанието – тежки въздишки и намръщен поглед бяха единствената му реакция.
А Жанета не пропускаше случай да му напомни за „бедственото“ си положение. При всяка среща започваше със същата жалба:
— Светльо, майчице, спасявай ме. Задушават ме тези кредити. Нямам с какво да плащам. Колекторите не ми дават мира, звънят по нощите, заплашват… Донеси ми малко пари, че съм загинала.
И той носеше. Последните си левове, откъснати от собственото му семейство.
Когато Калина Дунавска случайно разбра за задълженията на свекърва си, светът ѝ се срина. Половин милион лева. Сума, която за тях звучеше като присъда. С тези пари можеха да осигурят месеци наред памперси, храна, лекарства за малката Мирела Живкова. А вместо това – лъскави сервизи и бижута. Гневът ѝ беше задушаващ. Наричаше го съпруг, а той се грижеше единствено за майка си, докато собственото му дете тънеше в лишения.
Опита се да разговаря със Светослав, но срещна ледена стена.
— Не се меси — отсече той. — Това е моята майка. Аз решавам какво да правя.
Тогава Калина осъзна, че говори на човек, който никога няма да порасне. Мъж по години, но дете по характер, вечно прикрепено към майчината сянка.
Дните започнаха да се нижеят в безкрайна борба. Той прехвърляше средства към Жанета, а вкъщи оставаха трохи. Калина се опитваше да балансира сметки, да разтяга последните пари до невъзможност. С гладно бебе на ръце това беше мисия почти обречена. Когато спираха тока или парното заради неплатени сметки, тя вземаше Мирела и се приютяваше при приятелки. Светослав сякаш не забелязваше нищо – ту беше при майка си, ту изчезваше с приятели.
Отчаянието я разяждаше. Така ли си бе представяла живота си? Къде изчезнаха мечтите за спокоен дом? Защо детето ѝ трябваше да понася последствията от чуждата безотговорност? И най-мъчителният въпрос – ще може ли някога да прости на този човек?
Отговор не идваше. Оставаше ѝ само да стиска зъби и да върви напред. Стъпка по стъпка. Заради Мирела – невинното ѝ момиченце. И заради самата себе си, за да не се пречупи окончателно.
Последната капка беше решението ѝ да се върне на работа. С огромни усилия успя да запише детето на ясла и започна като касиерка в денонощен супермаркет. Смени по дванайсет часа, изтощение до припадък, но поне заплата – макар и скромна. По-добре да изкарва нощите си зад касата, отколкото да проси от мъж, който я беше предал.
След месец получи първото си възнаграждение. Не беше много, но беше изкарано честно. Преброи парите внимателно – стигаха за памперси, за пюрета, за най-необходимото. Може би и за ново яке на Мирела, защото старото вече ѝ беше тясно. Скри сумата в метална кутия върху гардероба – отделно от общите средства.
На следващата сутрин Светослав се появи неочаквано. Трезвен, делови, с хладен поглед.
— Взе ли заплатата? Дай ми я. Трябва да погася част от кредита на мама.
Калина го изгледа невярващо.
— Сериозно ли? Детето ни няма какво да яде, а ти пак за нея мислиш?
— Не ти влиза в работата! — избухна той. — Щом не мога сам да издържам всички, ще помагаш. Носи парите.
Яростта я задуши. Той бездейства, пие, скита, а тя трябва да плаща сметките на майка му?
— Няма да получиш и стотинка — каза твърдо. — Тези пари са за дъщеря ми. Ако искаш да си добър син, оправяй се сам.
Лицето му пламна. В очите му проблесна заплаха.
— Ще видим — изръмжа той.
С груб тласък я блъсна към стената. Калина залитна, но се задържа. Светослав вече ровеше из шкафовете, разпиляваше дрехи и вещи по пода. Знаеше къде държи спестеното.
Тя се хвърли към него, опитвайки се да измъкне металната кутия от ръцете му, преди всичко да излезе извън контрол.
