Милена не издържа и отново подхвана темата. Радослав този път дори се усмихна снизходително, сякаш говореше на дете.
— Миленче, стига с тази ревност — каза той спокойно. — Какво толкова? Тя носи детето ни. Макар и сурогатна майка, пак е свързана с него. Интересно ми е как се развива бебето, как расте. Затова минавам.
— Можеш да питаш мен. Аз ще ти разкажа всичко — отвърна тя сухо.
— Не е същото… просто не е същото, разбери го.
Дълго сдържаното подозрение най-после изригна.
— Знам какво правите там — изрече тя тихо, но твърдо. — И те предупреждавам: ако не спреш, ще си тръгна. Ще взема детето и ще изчезна от живота ти.
Радослав се хвърли да я умолява — коленичи, хвана ръцете ѝ, обсипа ги с целувки, закле се, че повече няма да прекрачва прага на онзи апартамент.
Обещанията му обаче не струваха нищо. Само след дни Милена отново го видя да пресича улицата.
— Пак ли? Нали ми обеща… — прошепна тя, а гърдите ѝ се свиваха от напрежение.
Тогава разбра, че не може да го спре.
— Какво пак започваш? Омръзна ми! — сряза я той.
— Омръзнало ти е? — гласът ѝ потрепери, но този път не отстъпи. — Добре. Щом Десислава роди, си тръгвам. Ще взема детето и повече няма да ме видиш. Ясно ли е?
Радослав се облегна на стената, скръсти ръце и я изгледа с насмешка.
— С какво ще живееш, толкова умна? Замисляла ли си се?
— Ще получавам издръжка. И за мен, и за детето. А и ще поискам делба на имуществото. Апартаментът е купен по време на брака — половината ми се полага.
Той се разсмя кратко.
— Поне веднъж да беше погледнала документите. Жилището е на името на майка ми. Няма да вземеш нищо.
— Ще взема издръжката. А докато Десислава не роди, оставам тук. И не ме докосвай — отсече тя.
Радослав само повдигна рамене и се прибра в кухнята.
Следващите две седмици съжителстваха като квартиранти. Милена пресмяташе варианти, разглеждаше обяви за наеми, изчисляваше приблизителния размер на издръжката. Детето беше нейният билет за ново начало. Щеше да го запише на детска градина, а тя — да започне работа или обучение. Най-после живот без унижения.
Когато Десислава роди, Милена вече беше събрала багажа си. Пристъпи към съпруга си с последен опит за разумен разговор.
— Нека се разберем спокойно. Намери ни квартира, за да можем веднага да се изнесем.
— Можеш да си тръгнеш и сега — отвърна той безучастно. — Подадох молба за развод. Не ти ли излезе уведомление за подпис?
Тя го изгледа невярващо.
— Не можеш да се разведеш, докато детето е толкова малко…
— Мога. Защото детето не е твое.
Думите му увиснаха тежко във въздуха.
— Докато беше послушна съпруга, мълчах — продължи той хладно. — Но щом реши да ми поставяш условия, ще ти кажа истината. Нямаш нищо общо с това бебе. Никаква процедура не е правена — само на хартия. В документите е записано, че не е било възможно да се вземе твой биологичен материал. Утре изписват Десислава. Детето е мое и нейно. А ти си събери нещата и изчезни. До утре да те няма.
Милена изскочи от апартамента като в мъгла, грабнала единствено документите си. Тичаше без посока, без да усеща накъде върви. Спря едва след дълго — улицата беше непозната, тъмнината плътна, наоколо пусто.
Страхът я връхлетя със закъснение. Обърна се и тръгна обратно.
Час по-късно стоеше пред входа. В прозорците светеше. Качи се, отключи с ключа си. Радослав излезе в коридора.
— Нещо забрави ли?
— Адресната ми регистрация е тук. Нямаш право да ме гониш. Оставам.
Той я изгледа с полуусмивка.
— Не можеш ли просто да кажеш, че се връщаш при мен?
— Защо да го казвам? Имаш дете от друга жена.
— И какво от това? По документи то е наше. Твое и мое. Нужно е само да го приемеш.
Милена мълчеше, а той продължи спокойно:
— Свикнал съм с теб. Годините минаха, животът ни е уреден. Не искам промени. Забравям случилото се. Отиди да се изкъпеш и си легни. Утре ще вземем сина си.
Тя влезе в банята без дума. Под топлата струя позволи на устните си да се извият в лека усмивка. Друг изход не виждаше. А този — колкото и странен да беше — ѝ носеше някакво спокойствие.
Всяко семейство има своя собствена формула за съществуване. Каква е тя отвън — няма значение. Важното е дали двамата вътре могат да живеят с нея.
Автор: Полина Богданова
