— Христофор няма да има нищо против — ще похапне и ще си легне, а ти поне ще смениш обстановката. Ще отворим бутилка вино, ще си побъбрим. Щом този твой „годеник“ е решил насън да те изостави, ще го изпратим подобаващо — с благословия и иронична усмивка, както само жени умеят — опита се да разведри положението Виолета Мартинова.
Радка Калинова обаче не намери сили да се засмее. Да тръгнеш да чакаш мъж, който съществува единствено в сънищата ти — това звучеше като сюжет от лош филм. Ако разкажеше на някого, сигурно щяха да я погледнат съжалително… или да повикат лекар.
Точно в осемнадесет часа тя вече беше на площада, до внушителната колона в центъра на Бургас. Наоколо се разхождаха туристи, млади двойки си правеха снимки, а небето постепенно се смрачаваше. Заваля ситен, упорит дъжд, който бавно пропиваше дрехите ѝ. Студът започна да пълзи по гърба ѝ, но тя остана на място. Очите ѝ трескаво обхождаха лицата на минувачите — търсеше го, макар да знаеше колко безумно е това. Непознати черти, случайни погледи, никакъв знак.
Когато часовникът показа деветнайсет и трийсет, в нея надделя разумът. Достатъчно. Нямаше смисъл да продължава тази самоналожена агония. Виолета я чакаше. Радка извади телефона си, повика такси и реши, че ако ще „отбелязва раздяла“, поне да е на топло и в добра компания.
— Сигурна съм, че повече няма да ти се явява — посрещна я Виолета още на прага и я притисна в прегръдка. — Истинският мъж, дори измислен, не захвърля жената, която обича. А твоят човек тепърва ще се появи — истински, от плът и кръв, не от сънища.
Радка не успя да отвърне. Звънецът издрънча рязко.
— Това е Христофор, пак си е забравил ключовете. Хайде, върви да се преоблечеш, цялата трепериш. На леглото съм ти оставила дрехи, облечи моята пижама. После ела в кухнята, всичко е готово — побутна я приятелката ѝ към спалнята.
Тя се подчини без възражения. Час и половина под дъжда не бяха шега работа. Ръцете ѝ изстиваха, а мисълта за топло одеяло ѝ се струваше най-голямото щастие. Огледа се в уютната спалня — по скрина бяха подредени семейни снимки, а над леглото висеше техен общ портрет, изработен като модерна мозайка. Стаята излъчваше спокойствие и сигурност.
— Вили, здрасти! — долетя непознат мъжки глас от коридора. Това определено не беше Христофор.
— Преслав Костов? Не мога да повярвам! Каква изненада! — възкликна Виолета.
— Казах ти, че ще се зарадва — чу се и гласът на Христофор Марков. — Здрасти, Вили. Радка дойде ли?
— Да, преоблича се. Представяш ли си — стояла е почти два часа под дъжда — отвърна тя по-тихо и тръгна към спалнята.
В гърдите на Радка нещо се сви болезнено. Необяснимо напрежение я обля — същото, което изпитваше преди важен изпит. Забърза да смени мократа блуза, защото изобщо не беше подготвена за гости. Тази вечер трябваше да бъде само за двете — за вино, смях и малко забрава.
Вратата леко изскърца зад гърба ѝ.
— Всичко наред? — прозвуча гласът откъм прага.
