— Това, което искате, вече минава всякакви граници. Безсрамие в чист вид! Моля ви, затворете си устата и напуснете дома ми веднага! — Виолета Данаилова рязко дръпна входната врата и я отвори широко.
— Синът ви от година живее на мой гръб. А сега сте решили, че и цялата ви рода трябва да кача върху плещите си? Да не съм товарно животно? — тя пъхна палтото в ръцете на смаяната си свекърва.
— Напълно ли сте загубили представа кое е редно и кое — не? Когато Господ е раздавал съвест, вие на опашката за наглост ли сте чакали? — Виолета я изгледа с открито отвращение.
— Виолета, какви ги говориш? — измърмори Галина Младенова, без да помръдва към изхода.
— Толкова ли е трудно да помогнете на другия си син? Пари имате достатъчно — и кокошките няма да ги изкълват. — Свекървата хвърли кос поглед към луксозното обзавеждане в дневната.
— Да, разполагам със средства. Но вашето отношение към тях е като снега към пустинята — несъвместимо. — Виолета повиши тон. — Защо трябва аз да плащам ремонта на братa на съпруга си? Той безпомощен ли е?
— Виолета, сега е в труден период. Три месеца вече е без работа… Ремонтът им е спрял по средата. С малко дете живеят сред прах и строителни материали. — Галина въздъхна дълбоко, както винаги правеше, когато искаше пари.
Всеки път, когато искаше финансова помощ от снаха си, тя въздишаше тежко и започваше да се оплаква от съдбата.
Обикновено Виолета не отказваше. Спореше, негодуваше, но накрая превеждаше исканата сума. Този път обаче нещо се пречупи. За първи път получаваха категорично „не“.
— Не е мой проблем, че вторият ви син е мързелив и безотговорен. „Не можел да си намери работа“… — Виолета остана на прага, непреклонна.
— Мислите ли, че парите ми падат от небето? — устните ѝ се свиха в тънка линия. — Замисляли ли сте се, че всеки път, когато давам на вас, аз трябва да работя още повече? Поне веднъж помислихте ли за това?
— Виолета, никога не съм искала кой знае какво. Само дреболии… — Галина остави палтото си върху шкафчето в коридора, сякаш нямаше намерение да си тръгва.
— Веднъж в живота си се обръщам към теб за нещо наистина важно. И какво получавам? Отказ. — започна тя обидено, но снаха ѝ я прекъсна.
— Веднъж? — очите на Виолета се разшириха. — Миналия месец ви купих пералня. Преди два месеца добавих петдесет хиляди за почивката ви. През октомври платих зимните гуми на съпруга ви. Това ли наричате „веднъж“?
Свекървата замълча, но Виолета не ѝ даде шанс да отговори.
— Или за вас помощ има стойност само когато става дума за над милион? — раздразнението ѝ вече не се криеше.
— Достатъчно. Време е да си тръгнете. Колкото повече стоите тук, толкова повече ме изнервяте. — Тя грабна палтото, натисна го в ръцете на Галина и почти насила я изведе навън.
— Ще разкажа всичко на сина си. Как се държиш с майка му. Кръвна роднина остави без помощ! — прошепна свекървата и влезе в асансьора.
— Вие не сте ми роднина! — извика след нея Виолета.
— И ако продължавате така, скоро и синът ви няма да ми бъде! — тя тръшна вратата с трясък.
— Ето докъде я докарахме… Понятията ви са напълно объркани. Няма да издържам цялата ви фамилия. Намерили сте си наивница. — Виолета отвори прозореца, за да проветри тежкия аромат на парфюма на свекърва си.
После взе книга и започна да чете разсеяно. Потъна в страниците, без да усети как минават часове. А истинската буря тепърва предстоеше.
В осем вечерта Максим Каменар се прибра от работа. За разлика от брат си, той поне имаше постоянна заетост. Но доходите му едва стигаха за храна. Без притеснение се възползваше от финансовата стабилност на съпругата си.
Желанието да живее за чужда сметка сякаш му беше вродено.
— Виолета, защо не помогна на майка ми? — още с прекрачването на прага той нападна жена си.
— В какъв смисъл? — тя вдигна поглед от книгата, изненадана.
— Имам предвид… Мама ти е поискала пари за брат ми… — гласът му звучеше обвинително и напрежението във въздуха започна да се сгъстява.
