– Заминавам за Италия – усмихна се Радостин Дунавски и в гласа му прозвуча нетърпение. – Искам да дойдеш с мен. – Подаде ѝ самолетен билет, сякаш ѝ връчваше ключ към нов живот.
Камелия Рилска го изгледа вцепенено, без да поеме веднага листчето.
– Не мога… А децата? И… – щеше да произнесе името на Кирил Вълков, но думите заседнаха в гърлото ѝ.
– Това ще се уреди – отвърна уверено той. – По-късно ще ги вземем при нас.
В самоувереността му нямаше и следа от колебание. Той бе убеден, че тя ще се качи на самолета. И точно тогава Камелия осъзна с болезнена яснота: прекрачи ли прага на летището, Кирил ще остане завинаги зад гърба ѝ.
„А готова ли съм за това?“ – запита се с изненада.
Преди години, в началото на брака си, често си представяше как Радостин се връща при нея и двамата започват отначало. Дори в деня на сватбата, когато изрече „да“, в мислите ѝ за миг до нея стоеше друг мъж.
Но Кирил я познаваше до най-дребния ѝ жест. Знаеше какво я разсмива, какво я изкарва от равновесие, какво я плаши. Понякога му беше достатъчен само един поглед, за да отгатне настроението ѝ. А и тя беше изучила неговите мълчания, неговите навици, неговите страхове.
Когато се прибра у дома, се чувстваше напълно изтощена. Стоеше на прага на решение, което можеше да прекрои съдбата ѝ, а нямаше представа по кой път да тръгне.
– Мама се прибра! – екна гласът на Кирил из апартамента, а след секунди децата се хвърлиха към нея.
– Полека! – едва успя да каже, преди двамата малчугани да я повалят на пода. Смехът ѝ се разля из стаята, докато ги притискаше до себе си.
След миг в коридора се появи Кирил. Щом очите им се срещнаха, лицето му стана сериозно.
„Нима е разбрал?“ – премина през нея тревога. Той имаше почти плашещ усет към това, което се случва в душата ѝ.
– Вечерята е готова – каза той тихо.
Съмняваше ли се? Разбира се. По оживения ѝ израз през последните седмици той бе разчел присъствието на друг мъж. Помнеше същия блясък в очите ѝ още от студентските години, когато му говореше за Радостин.
– И ние помагахме! – извикаха децата в един глас.
Докато вечеряха, Камелия внезапно си помисли, че това може да е последната им обща вечер като семейство. Че дъщеря ѝ няма повече да се криви смешно, за да ги разсмее, синът ѝ няма да се залива от смях, а разговорите с Кирил ще останат в миналото.
„Не искам повече да страдаш до човек, когото не обичаш“ – отекнаха в съзнанието ѝ думите на Радостин.
„Но аз страдам ли?“ – попита се искрено.
И тогава истината я връхлетя: тя беше щастлива. Несъвършено, понякога трудно, но истински щастлива. Болката щеше да е много по-голяма, ако напусне Кирил и децата.
Бавно извади билета от джоба си и, без да каже нищо, го накъса на ситни парченца.
– Мамо, какво късаш? – учуди се Борислав Огнянов.
– Нищо важно, просто една ненужна хартийка – отвърна спокойно тя.
Кирил я погледна внимателно. В очите му проблесна топлина. Той протегна ръка през масата. Камелия без колебание постави своята в неговата и му се усмихна.
На следващата сутрин телефонът ѝ показваше десетки пропуснати повиквания. Тя ги изгледа за миг, после остави апарата настрани. Беше направила своя избор – и за първи път от дълго време сърцето ѝ беше спокойно.
