– Казах ти, че чувствата ми са изчезнали и че искам да започна начисто – продължи Радостин Дунавски с пресекващ глас. – Но това не беше истина.
След като ти предложих брак, баща ти ме повика на разговор.
Той настоя категорично да се отдръпна от теб и да прекратя всичко помежду ни.
– Камелия, къде ми е вратовръзката? – долетя гласът на съпруга ѝ от спалнята.
Тя хвърли бърз поглед към часовника. Седем и четиридесет и пет.
Тази вечер трябваше да бъдат на празненството по случай петнадесетата годишнина от сватбата на техни близки приятели, а вече закъсняваха.
Още от следобед нищо не вървеше както трябва. Децата се дърпаха и мрънкаха, отказвайки да останат с бавачката. Очната линия на Камелия упорито не искаше да стане равна, а Кирил Вълков обикаляше из стаите, видимо объркан, в търсене на подходящата вратовръзка.
– Камелия! – извика отчаяно той.
– Нямам представа къде е – отвърна тя уморено. – Провери в гардероба.
– Прерових го целия, няма я!
След поредния неуспешен опит да изрисува идеални линии, тя нервно прокара ръка по клепачите си и изтри всичко.
Щом излезе от банята, шестгодишната ѝ дъщеря се блъсна в нея с пълна скорост, докато тичаше след брат си из коридора. Миг по-късно се появи и момчето, а около врата му се поклащаше именно търсената вратовръзка.
– Кирил – усмихна се Камелия с въздишка, – открих я!
В ресторанта семейство Вълкови пристигна с близо тридесет минути закъснение. Докато пътуваха с таксито, двамата вече бяха успели да си разменят остри реплики, всеки убеден, че другият е виновен за закъснението.
Повечето гости бяха насядали по местата си. Камелия се извини за забавянето и сърдечно поздрави Невена Лъвова и Филип Емилов за кристалната им сватба. С тях се познаваха още от студентските години и бяха запазили приятелството си през всичките тези години.
– Не сте само вие закъснелите – намигна закачливо Невена.
– Така ли? Кого още чакаме? – огледа се Камелия. – Изглежда всички са тук.
– Подготвили сме ви изненада – намеси се с усмивка Филип. – След малко ще разберете.
Постепенно празничното настроение я завладя. Скорошният спор със съпруга ѝ остана на заден план. Тя разговаряше оживено, смееше се искрено и за миг се почувства отново като студентка.
– Ето го най-сетне! – възкликна радостно Филип.
Камелия вдигна очи и в следващата секунда сякаш земята се разклати под краката ѝ. Пръстите ѝ се впиха в облегалката на стола. Ако беше права, сигурно щеше да се строполи.
Само на няколко крачки стоеше мъжът, когото някога бе обичала повече от себе си. Радостин Дунавски – първата ѝ голяма любов от първи курс. Заедно мечтаеха за общо бъдеще, правеха планове, дори обсъждаха сватба. И точно когато всичко изглеждаше сигурно, той неочаквано заяви, че иска раздяла, а скоро след това замина за друг град.
Раздялата я беше пречупила. Дълго време събираше разпилените парчета от сърцето си, опитвайки се да продължи напред. А сега, почти петнадесет години по-късно, съдбата ги изправяше лице в лице.
– Здравей, Камелия – произнесе тихо той и галантно докосна с устни гърба на ръката ѝ.
– Здравей – отвърна тя, опитвайки се да запази спокойствие.
Всичко ѝ се струваше нереално, като сцена на забавен каданс, от която ѝ се зави свят.
Радостин бързо се превърна в център на вниманието. Разказваше увлекателно за пътуванията си из Европа, за градове и срещи, а гостите го слушаха запленени, сякаш забравили повода на събирането.
Камелия неволно го изучаваше. С годините бе станал по-уверен, но в погледа му все още проблясваше същият онзи блясък, който някога я бе накарал да се влюби в него.
