Апартаментът отново притихна, но този път тишината беше плътна и напрегната – толкова дълбока, че дори хладилникът започна да прокапва ритмично, сякаш недоволстваше от случващото се.
Зорница Огнянова седеше до кухненската маса и въртеше химикал между пръстите си. Срещу нея се беше настанила младата ѝ адвокатка – кльощава девойка с прическа тип „току-що съм изскочила от данъчното през прозореца“ и папка, върху която с едри букви пишеше „Защита на собствеността“.
— Искът за изгонването е внесен — започна тя делово. — Това е добре. Но изникна нов казус.
Зорница повдигна вежди.
— Още ли има?
— Появи се племенницата на Мила Яворова. Албена Ковачева. Твърди, че баща ѝ — Любомир Ковач — е изпратил пари за покупката на жилището.
— Кой Любомир? Онзи, дето живее в Канада от петдесетте години?
— Същият. Представили са писмо. През 2012 г. превел осемнадесет хиляди долара „за нуждите на семейството“. Според тях сумата е отишла за апартамента, следователно имат претенции за дял.
Зорница се засмя сухо.
— Чудесно. Нов модел измама — „жилище на роднински лизинг“.
Адвокатката сви рамене.
— Наели са сериозен юрист. Ще поискат съдът да спре изгонването, докато се изясни въпросът.
— Да заповядат. Мога да ги настаня всички тук — Калин Стоянов, майка му, племенницата с поглед на гладна кошута. Ако трябва, и чичото от Канада по видеовръзка.
На следващия ден на вратата се почука. Пред прага стоеше Албена — висока, прекалено слаба, в строг сив костюм, с лице на човек, който продава застраховки и закусва с клиенти. Зад нея се мяркаше Калин — като неприятно ехо от миналото.
— Добър вечер — каза тя хладно. — Идваме с намерение да говорим спокойно. Без съдебни сцени.
Зорница ги покани вътре. Сложи чайника да заври — не от гостоприемство, а защото разговорът щеше да горчи, а чаят ѝ винаги имаше леко разхлабващ ефект.
— Слушам те, Албена. Само без реплики от сорта „ние сме семейство“. Получавам обрив от тях.
Албена извади таблет и го завъртя към нея.
— Всички преводи са тук. Осемнадесет хиляди долара през 2012 година. Основание — за семейството на Калин и Мила. Ако парите са вложени в покупката, следва компенсация или процент от собствеността.
Зорница се облегна и се изсмя кратко.
— Да ти покажа ли касова бележка от кварталния магазин? Сирене, салам, зеле. И те са „за семейството“. Да ви отделя ли и част от хладилника?
Калин стисна устни.
— Зори, никой не иска война…
— Така ли? А нощем защо обикаляше съседите да търсиш резервен ключ? Мислиш, че ще мълчат? Блокът е стар, но не е глух. Гергана Старозагорска от третия етаж вчера описа целия ти тоалет — анцугът с петното на коляното особено ѝ направил впечатление. Истински шпионин.
Албена пребледня, после се стегна.
— Ако не постигнем споразумение, ще заведем дело. И ще претендираме морални щети.
— За счупената чаша ли или за строшените ви илюзии?
— Предупредихме ви. Съдът ще реши.
— А на Мила Яворова кажете, че бурканът с конфитюр ще ѝ го върна, щом тя ми върне опита да открадне живота.
Два месеца по-късно решението излезе.
Зорница спечели. Преводите от Канада бяха признати за дарение без връзка със собствеността. Заповедта за изгонването на Калин остана в сила.
Седмица след това пристигна писмо — написано с чужд почерк, но тя веднага позна чия ръка го е водила.
„Зори. Нищо не се получи. Прости. Нямаме къде да отидем. Мама е болна. Албена замина. Ако можеш… пусни ни.“
Прочете го два пъти. После внимателно го накъса. Листът се разделяше без съпротива — както и бракът им някога.
Пусна музика, извади бутилка вино от шкафа и седна до прозореца.
За пръв път от години пое въздух дълбоко и спокойно.
Апартаментът беше неин.
Сърцето ѝ — също.
И в него най-сетне цареше тишина.
