Продължи тя, а гласът ѝ остана равен, без трепване:
— На фирмените партита и събирания с приятели играех ролята на доволната съпруга. Усмихвах се, когато ми поднасяше скъпи подаръци за рожден ден или годишнина — макар че прекрасно знаех, че не ти си ги избирал. Беше ги купувала секретарката ти. Видях касовите бележки. А през последните три години, откакто започна връзката ти с Росица Балканска, разбрах окончателно нещо — ти няма да се промениш. И че е време аз да се променя.
В очите на Валентин Вълков проблесна гняв.
— Значи половин година си крояла план как да ме изриташ и да ми вземеш всичко? — изсъска той.
— Не — отвърна Диана спокойно. — Шест месеца събирах кураж да започна отначало. Без теб. Без лъжи. Без да чакам деня, в който най-сетне ще ме видиш, ще ме оцениш, ще ме обикнеш истински. А що се отнася до имуществото — това е въпрос на справедливост. Ти сам твърдеше, че харчиш своите пари. Е, аз си прибирам моите.
Тя се обърна и тръгна към колата, паркирана наблизо. Той остана неподвижен на тротоара, гледайки гърба ѝ, докато в гърдите му зейваше празнина.
— Ще съжаляваш! — извика след нея. — Ще останеш сама! Няма да си нужна на никого!
Диана се обърна за миг. По лицето ѝ се разля усмивка — първата искрена от началото на разговора.
— Възможно е да остана сама, Валентине. И знаеш ли? Това е по-добре, отколкото да живея с теб и да се чувствам самотна.
Тя се качи в автомобила и потегли. Той дълго гледа червените светлини, докато изчезнат зад ъгъла.
Два месеца по-късно разводът беше факт. Диана не протака документите — всичко мина бързо и делово. Валентин получи един милион лева обезщетение за апартамента и се премести в малка квартира в покрайнините. Вилата продадоха; неговата половина възлизаше на още милион и половина.
На пръв поглед сумата от два милиона и половина лева изглеждаше напълно достатъчна за спокоен живот. Само че той бе подценил едно — Диана наистина беше събрала солидни доказателства за схемите в „ТехноСтрой“. Не подаде сигнал веднага, но по някакъв начин информацията стигна до потърпевшите клиенти.
Три дела се стовариха върху него едновременно. Заседания, адвокати, експертизи, безкрайни разходи. Накрая съдът постанови обезщетения в размер на три милиона лева. Валентин изплати всичко, което бе получил след развода, и въпреки това остана с дълг от половин милион.
Фирмата се срина. Партньорът му напусна страната, оставяйки го сам да поема удара. Да си намери нова работа се оказа почти невъзможно — слуховете във Варна се разпространяваха бързо, а репутацията му беше съсипана.
Той позвъни на Росица Балканска. Още след първия разговор, в който ѝ призна, че е останал без средства, тя престана да вдига телефона. Апартаментът, който беше наел за нея, беше освободен след седмица.
Валентин седеше в тясната си квартира, взираше се в безцветния двор и осъзнаваше колко бързо може да рухне привидно стабилният свят. Само преди три месеца имаше всичко — семейство, просторен дом, вила, процъфтяващ бизнес, любовница. Сега — празни ръце.
Телефонът иззвъня. Непознат номер.
— Ало?
— Господин Валентин Вълков?
— Да.
— Обаждаме се от службата по принудително изпълнение. Имате непогасени задължения по изпълнителни листове…
Той затвори очи, сякаш това можеше да спре неизбежното.
По същото време Диана Огнянова седеше в кухнята на апартамента, където беше прекарала двадесет и три години от живота си, и отпиваше от кафето си. Жилището вече принадлежеше само на нея и на Любомир Калинов. Беше направила ремонт, изхвърлила старите мебели, подменила всичко, което ѝ напомняше за миналото.
Телефонът ѝ вибрира. Съобщение от приятелка: „Диана, добре ли си? Остава ли в сила срещата утре?“
Тя се усмихна и написа: „Разбира се. Кажи в колко часа.“
Остави апарата и се огледа в тъмния екран на телевизора. Петдесет и две години. Пред нея имаше още толкова път. И този път щеше да бъде неин — без унижения, без преструвки, без затваряне на очите пред изневери.
Болеше. Да, страхуваше се. Плака нощем, докато подреждаше доказателства и се готвеше за онзи разговор. Но го направи. Излезе от кръга, в който две десетилетия и три години беше „удобната“ съпруга — тиха, незабележима, всеопрощаваща.
За първи път от много време насам се чувстваше истински свободна. Свободна от тревогата къде се бави мъжът ѝ. От унижението на формалната близост, зад която се криеше мисъл за друга жена. От самозаблудата, че „така живеят всички“.
Не, не всички. И тя повече нямаше да живее така.
Диана допи кафето си, изправи се и застана до прозореца. Пролетта настъпваше — по дърветата се показваха първите зелени листа. Ново начало. Нека Валентин се справя сам с последиците от изборите си — тя беше изстрадала своето. Двадесет и три години.
Сега ѝ предстоеше да живее за себе си.
