Така при всяко по-незначително спречкване Мила Ангелова стягаше багажа и заминаваше при майка си и баща си – „за да си направи изводите“, както обичаше да казва. Според една популярна коучка, на чиито уебинари редовно присъстваше, чувството за вина било най-сигурният лост за влияние. Когато човек се усеща виновен, по-лесно се поддава на натиск – това ѝ се беше запечатало в съзнанието.
И всеки път Светослав Христов, след ден-два мълчание, отиваше и прибираше „своите момичета“ у дома.
Сега сценарият отново се разигра. На Мила не ѝ допадна мрачният му поглед, когато установи, че вечеря няма. А във фризера все още имаше пелмени – какво толкова? Вместо да приеме ситуацията спокойно, тя прие физиономията му като упрек.
Събра набързо малката Зоя Варненска, която тъкмо беше навършила годинка, повика такси и отпраши при родителите си.
Само че този път нещата не се развиха по стария сценарий. Минаха два дни, после три – а Светослав не се появи. Не се обади дори. Мълчание. Това вече изглеждаше подозрително. Нещо да не се е случило? Тя не намираше друго обяснение за странното му бездействие.
Изчака го да се прибере от работа и тогава сама набра номера му – не искаше да му звъни в офиса.
— Кога ще дойдеш да ни вземеш? — попита тя уж делово. — Трябват ми пари.
Нямаше как да признае, че ѝ липсва домът. Нали „умните“ съветници настояваха съпругът да бъде държан под напрежение. А парите бяха удобен повод.
— Преди два дни ти преведох една четвърт от заплатата си. Това е за целия месец — отвърна спокойно той.
— Свършиха — отсече тя.
Лъжа. Средствата ѝ стигаха. Просто очакваше той, както обикновено, да дойде и да я върне обратно. В онзи апартамент, който вече приемаше за свой. Истината беше, че там ѝ беше добре.
Докато при родителите ѝ съвсем не беше розово. Те не разбираха „личностното ѝ израстване“, гледаха скептично на курсовете и медитациите ѝ и не криеха неодобрението си.
Светослав поне я изслушваше. Ето, всеки момент ще пристигне, ще я качи в колата и ще се приберат в уютното жилище, където със сигурност ще има топла, вкусна вечеря, а не обикновени пилешки кюфтета с макарони, приготвени по пенсионерски. Само да дойде по-скоро…
— Свиквай, Мила — каза неочаквано той. — Защото скоро приблизително толкова ще получаваш като издръжка. Подавам молба за развод.
И добави сухо:
— Така че можеш да започнеш да се упражняваш отсега. Иначе ще останеш без пукната пара — поне без скъпото си дантелено бельо със сигурност.
Думите му я пронизаха като ледена струя. Развод? Нали я обичаше! Макар че напоследък все по-рядко ѝ го казваше…
Вероятно се шегува. Или се опитва да я сплаши.
— Сериозно ли говориш? — прошепна тя с надежда.
— Напълно. Приключвам с този брак. По-точно — ти го приключи — поправи се той. — Всъщност ти отдавна си си тръгнала. Остава само да оформим документите.
След кратка пауза продължи:
— Нали все твърдеше, че ти преча да се развиваш? Е, реших да ти освободя пространство. Работи над себе си колкото пожелаеш.
— Аз не искам развод! — гласът ѝ трепна.
— Интересно — отвърна той с иронична нотка. — А защо тогава при всяко дребно нещо се изнасяш при вашите? Така че, скъпа, този път ще се наложи.
Тонът му беше непознат — хладен, почти саркастичен. От човека, който обикновено мълчеше и отстъпваше, подобни думи звучаха направо чуждо.
— Между другото, няма ли да закъснееш за поредното си занимание? — попита той уж невинно. — По това време винаги си заета…
