Тя продължи списъка, ред по ред, без да прескача нищо.
Розовото палто на Виолета Маришки – осемнайсет хиляди форинта. Ботушите ѝ – четиринайсет хиляди. Три пуловера – двайсет и две хиляди. Детските книжки с приказки – пет хиляди. Две хавлиени кърпи от банята – три хиляди. Порцелановата подносна чиния – върната по-късно, но намерението си остава. Тенджерата, останала ѝ от майка ѝ – без цена. Коженият калъф с пощенските картички и старите снимки – безценен. Съдържанието на кутията за бижута – златен пръстен, сребърни обеци, брошка – също без стойност, която да се измери в пари.
— Страница и половина — произнесе тихо Красимира Дунавска в празната стая и остави химикалката.
Под жълтеникавата светлина на лампата почеркът ѝ изглеждаше необичайно спокоен. Не усещаше обичайното стягане в гърдите, нито парене в гърлото. Вместо гняв се беше настанило нещо по-дълбоко и по-тихо — яснота. Едно просто вътрешно изречение се оформи без усилие: дотук.
На следващата сутрин набра номер.
— Росица Велизарова? — гласът ѝ беше равен. Познаваха се от двайсет години. Росица беше адвокат по семейно право — през делниците изготвяше документи за разводи, а през уикендите печеше пай с вишни. — Имам нужда от съвет.
— Слушам те — отвърна Росица, вече съсредоточена.
Красимира разказа всичко подред. Без сълзи, без украса. Дати, предмети, приблизителни суми. Три години назад.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Първо — снимай тефтера. Всяка страница.
— Добре.
— След това заснеми местата, откъдето липсват вещи — празните чекмеджета, рафтовете, кутията за бижута. Ако имаш стари снимки, на които се виждат предметите — Виолета с палтото, ти с бижутата — събери ги.
— Ще го направя.
— Извади и банковите извлечения за последните шест месеца. Седмичните покупки ще личат там. Ще можем да изчислим колко струва храната, която системно изчезва.
— Разбрах.
Гласът на Росица омекна, но остана твърд:
— И още нещо. Смени ключалката.
Красимира замръзна за миг.
— Сериозно ли?
— Името ти фигурира в договора за наем. Нямаш задължение да осигуряваш достъп на трето лице. Това не е помощ. Това е неправомерно влизане и отнемане на чужда собственост.
Тя стоеше в кухнята с телефона до ухото. На хладилника висеше рисунка на Виолета — къща, в която има майка, баща и дете, а около нея — ограда.
— Ще изпратя ключар в три следобед — добави Росица. — Ще струва двайсет и пет хиляди форинта.
— Съгласна съм.
— И не казвай на Радостин Вълков. На никого. Просто действай.
Когато разговорът приключи, Красимира отново погледна рисунката. „Къщата трябва да има ограда“, помисли си.
Ключарят пристигна малко преди три. Млад, мълчалив, сръчен. За минути извади стария цилиндър и постави новия.
— Готово. Ето два ключа. Старите вече не стават — каза той и ги остави на масата.
Две минути. Толкова беше нужно, за да се затвори онова, което три години стоеше отворено. Тя плати в брой. Металът на ключовете беше студен в дланта ѝ. Прибра и двата в джоба си. Стария ключ сложи в плик, надписа го „Невалиден“ и го прибра в чекмеджето до тефтера.
Следобедът премина в документиране. Снима празната кутия за бижута. Отвори нощното шкафче, където някога стоеше коженият калъф. Засне гардероба на Виолета — на мястото на палтото се поклащаше самотна закачалка. Разпечата банковите извлечения и с червен маркер подчерта седмичните покупки — по осем-десет хиляди форинта, от които половината сякаш се изпаряваха. Всичко изпрати на Росица.
Вечерта получи кратко съобщение: „Материалите са при мен. Утре подготвям официално уведомление. Дотогава — мълчание.“
Това ѝ беше по силите. От седмици насам раменете ѝ не бяха били толкова отпуснати. Дори челюстта ѝ не се схващаше нощем. Двата нови ключа тежаха в джоба ѝ — и тази тежест ѝ носеше спокойствие.
Два дни по-късно Радостин Вълков се прибра по-рано от обикновено. Обади се от входа.
— Вратата не се отключва — каза напрегнато.
— Смених ключалката. Слизам.
Тя го намери на стълбището с чанта в ръка и зачервено лице.
— Защо си го направила? Това е и моят дом.
— Знам. Затова ще имаш ключ. — Красимира постави единия нов ключ в дланта му. — Но майка ти няма да получи.
Радостин остана неподвижен, втренчен в металното парче в ръката си, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо.
