В чантата ясно се виждаха три приказни книжки на Виолета Маришки, две кухненски кърпи и порцеланова табла — същата онази, върху която майка ѝ някога поднасяше сладкишите от кухнята до хола.
— Това е таблата на мама — произнесе Красимира тихо. Гласът ѝ прозвуча непознато — сух, равен, без цвят, като връх на ограда между два двора.
— Ох, не знаех, миличка. Щом държиш, ще я върна веднага.
Таня Орлова се отправи обратно към кухнята, остави таблата на плота, но чантата задържа в ръката си. Красимира не поиска книжките. Знаеше какво ще чуе, ако отвори дума — същото оправдание, че всичко е било „от добро сърце“. А тя усещаше, че ако още веднъж приеме тези думи, нещо вътре в нея ще се пропука окончателно.
Вечерта, когато Радостин Вълков се прибра, тя каза спокойно:
— Майка ти е идвала, докато ме нямаше. В чантата ѝ беше таблата на мама.
— Но я е върнала, нали? — отвърна той, без дори да вдигне поглед.
— Защото я видях.
— Красимира, стига. Не превръщай това в драма. Тя е на седемдесет, сама е. Не си струва да правим проблем.
— Не правя скандал. Само казвам, че може да попита, преди да вземе нещо от дома ми.
— От нашия дом — поправи я той. За втори път в рамките на три месеца. И този път тя ясно усети, че това „нашия“ не означава равноправие, а че в общото нейният глас тежи по-малко.
Един вторник следобед Красимира отвори гардероба на Виолета и веднага разбра, че нещо липсва. Розовото палто го нямаше. Нито ботушите. Нито трите любими пуловера.
— Мама ги взе — каза Радостин още преди тя да попита. — На съседското момиченце ще ѝ станат. Виолета вече ги е израснала.
— Не ги е израснала.
— Израснала ги е. Мама каза, че ѝ стягат в раменете.
— Радостине… — тя стоеше пред празните закачалки и усещаше как гърлото ѝ се свива. — Купих това палто преди два месеца. Осемнадесет хиляди форинта беше.
— И какво от това? Пак ѝ е малко.
— Не е малко. Аз го избрах. Виолета го обожаваше. Вчера ме пита къде е.
— И какво ѝ каза?
— Че баба ѝ го е взела. Защото това е истината.
Радостин въздъхна тежко — онзи въздишка, с която човек показва, че се смята за единствения разумен в стаята.
— Красимира, майка ми иска да помогне. Не разбираш ли?
О, тя разбираше прекрасно. Разбираше, че никой не я е попитал. Че решенията се вземат без нея. Че не става дума за дрехи, а за правото ѝ да определя какво остава и какво напуска дома ѝ. Затвори гардероба и отиде да мие чиниите, защото ако каже още нещо, щеше да избухне.
След това изчезна и малкото кожено калъфче от нощното шкафче. Беше неделя вечер, когато тя отвори чекмеджето и видя празното място. Вътре пазеше последната картичка от майка си — от Балатон, 1998 година: „Скъпо мое момиче, водата е топла, залезът е прекрасен“. До нея стояха две снимки — сватбената фотография на майка ѝ и една стара, на която петгодишната Красимира седи в скута ѝ и двете се смеят.
— Нямам представа — каза Радостин по телефона от гаража. — Сигурно си го преместила някъде.
— Не съм. Пет години стои в същото чекмедже.
— Тогава Виолета може да го е взела да си играе.
— Тя не пипа нощното шкафче. И ти го знаеш.
Отсреща настъпи тишина. После той каза:
— Ще попитам мама.
След половин час се обади отново. Гласът му беше прекалено лек.
— Каза, че когато последно чистила, събрала старите хартии и снимки, че било разхвърляно. При нея са, пази ги.
— Аз не съм я молила да чисти.
— Искала е да помогне.
— В онова калъфче беше писмото на майка ми, Радостине. Пръстенът, който ми даде на смъртното си легло, стоеше в кутията до него. И тази кутия я няма. Това ли наричаш помощ?
Той замълча за миг, после по-тихо рече:
— Нищо не е изчезнало. Майка ми ги държи на сигурно. Къде е проблемът?
Красимира затвори телефона. Седна на ръба на леглото и отпусна ръце в скута си. Не заплака. Помисли си: ако викам, ще кажат, че прекалявам. Ако плача — че драматизирам. Ако мълча — утре ще липсва още нещо. Значи няма да мълча. Но няма и да крещя. Ще направя друго.
Изчака Радостин да заспи. После отиде в хола, включи лампата до дивана и извади стар тефтер. Започна да записва по памет всичко, което през последните три години бе забелязала, че изчезва. Сирене, масло, колбас — почти всяка седмица. По приблизителни сметки между двадесет и двадесет и пет хиляди форинта месечно. За три години — почти един милион.
И това беше само началото на списъка.
