Мълчанието след признанието на Любомир увисна тежко между тях. Преди петнайсет години Калин наистина беше направил избор – захвърли мечтания университет, започна работа и пое товар, който не му принадлежеше, само за да може брат му да учи и да има шанс. Беше се отказал от безгрижните си години, без да се обръща назад. И никога не се беше оплаквал.
Но сега…
— А ако на негово място беше някой друг? — прошепна Калин. — Просто непознат. Човек от улицата.
Любомир не отговори веднага. Погледът му се плъзна към прозореца.
— Само че не е непознат — каза тихо след малко. — Той е нашият баща.
Настъпи тишина. Отвън вечерта бавно превземаше града. Светлините по сградите проблясваха една по една, сякаш доказваха, че животът продължава. За мнозина. Но не за всички.
— Лекарят каза, че без трансплантация му остават няколко месеца — изрече Калин глухо.
Любомир наведе глава.
— И те гризе вина, нали?
Отговорът се забави.
— Чувствам се… като онова момче пред затворената врата — промълви Калин. — Същото безсилие.
В този миг вратата на стаята се отвори и лекарят излезе в коридора. Погледът му се спря върху Калин.
— Трябва да поговорим — каза сериозно.
Стомахът на Калин се сви.
— За какво?
Докторът замълча за секунда.
— Има нещо важно, което сте длъжен да знаете, преди да вземете решение.
Понякога една единствена истина е способна да преобърне всичко.
Калин влезе в кабинета му, а Любомир остана отвън, със свити юмруци и напрегнати рамене. Усещаше, че не става дума само за болестта на Драгомир Дунавски. Сега се решаваше и тежестта на миналото им.
Калин седна срещу бюрото. Лекарят прелистваше документи, сякаш търсеше най-точните думи.
— Длъжен съм да бъда откровен — започна спокойно той. — Баща ви е в листата на чакащите повече от година.
— Повече от година? — намръщи се Калин.
— Да. Но има усложнение.
Кратка пауза.
— Състоянието му се влоши не само заради заболяването. Дълго време е пренебрегвал терапията. Пропускал е процедури. Не е спазвал предписанията.
Вътре в Калин се надигна усещане, което не беше злорадство. Беше горчива логика.
— Не е вярвал, че положението е толкова сериозно — добави лекарят. — Много хора си въобразяват, че разполагат с още време.
Време. Калин знаеше колко струва то.
— Ако се съгласите да станете донор — продължи докторът, — това може да спаси живота му. Но решението трябва да бъде изцяло доброволно и без никакъв натиск.
