— Знаеш каква е майка ми. Тя просто не е помислила докрай.
Милена Радославова стоеше насред двора и мълчеше. Нямаше сили да отговори. Гърлото ѝ бе стегнато, а погледът ѝ прикован в земята — точно там, където вчера цъфтяха седемнайсет рози. Тъмночервени, пищни, ухаещи силно. Днес от тях бяха останали само къси отрязъци стъбла. Подкастрени равномерно, на сантиметър над почвата, сякаш ръката, която ги беше минала, отлично е знаела какво прави.
Но не била мислила.
Така каза Данаил Вълков. За двайсет и шест години брак беше повтарял тази фраза безброй пъти.
Милена коленичи и прокара пръсти по едно от стъблата. Разрезът беше съвсем пресен — гладък, направен с остър инструмент. Нито случайност, нито грешка. Някой е пристъпил, навел се е и е рязал. Стъбло след стъбло.
— Милена, чуваш ли ме? — Данаил стоеше на верандата с телефон в ръка. — Ще се обадя на мама да я питам какво е имала предвид.
— Недей — отвърна тя тихо.
— Но ако я попитаме, поне ще разберем…
— Знам достатъчно — прекъсна го Милена. — Вече ми е ясно.
Тя се изправи, изтупа коленете си от пръстта и влезе вътре. Не тръшна врата, не повиши тон. Просто се отдалечи.
Данаил я проследи с поглед, но остана на мястото си.
В кухнята Милена седна до масата и постави ръцете си пред себе си. Дланите ѝ бяха изцапани с влажна почва. Взираше се в тях и мислеше: петнайсет години. Толкова време бе минало, откакто засади първия храст. Онази пролет, след като Яна Стойчева почина.
Яна. Само на четири години и половина. Инцидент. Светкавичен, безсмислен, необратим.
Оттогава розите растяха. Всяка година Милена ги подрязваше, подхранваше ги, следеше кои клони ще дадат пъпки и кои ще изсъхнат. За петнайсет години бе научила навиците на всяко растение — кое избързва с цъфтежа, кое ухае най-силно. Беше им дала свои имена, не ботанически, а лични. Най-старият храст, в ъгъла, тя наричаше „розата на Яна“. Той цъфтеше най-дълго — сякаш инатливо отказваше да пусне лятото да си тръгне.
Тази сутрин и него бяха отрязали.
Милена стана, изми ръцете си в банята и наблюдава как мръсната вода се стича в сифона. Подсуши ги бавно, върна се в кухнята и взе телефона си.
Не набра Данаил.
— Гинка — каза, когато Гинка Костова вдигна. — Свободна ли си утре?
От другата страна настъпи кратка пауза. Гинка познаваше Милена от двайсет и осем години и умееше да разчита този приглушен, овладян тон.
— Свободна съм. Какво става?
— Ще ти разкажа. Сега не мога. Утре.
— В десет?
— В десет.
Затвори. От хола се чуваше гласът на Данаил — говореше по телефона, вероятно с майка си. До нея достигаха откъслечни думи: „…не е разбрала…“, „…не е искала да навреди…“, „…Милена приема нещата твърде лично…“
Лично.
Петнайсет години лично. Двайсет и шест години лично. Венета Христова — майката на Данаил, която всички наричаха просто Венета — от двайсет и шест години знаеше колко болезнено Милена преживява някои неща. И от двайсет и шест години постъпваше по същия начин.
В началото Милена си казваше, че просто се напасват. После реши, че може би наистина няма лош умисъл. После се надяваше, че с времето ще отмине. Че ще свикне. Че ще се примири.
За двайсет и шест години бе вярвала в какво ли не.
Днес вече не вярваше в нищо.
Първата година след сватбата — Милена беше на двайсет и осем, домът още формално принадлежеше на бабата на Данаил, макар вече да им го беше отстъпила — Венета „наминаваше“ редовно. Не питаше. Просто се появяваше. И в градината също. Откъсваше домати, ако преценеше, че са узрели. Прибираше чушки, ако ѝ се струваха достатъчно.
Тогава Милена сподели с Данаил:
— Моля те, кажи на майка си, че ако иска нещо от двора, нека първо попита.
— Тя винаги е правила така — отвърна той. — Баба никога не е възразявала.
— Аз възразявам.
— Това е майка ми, Милена. Не е чужд човек.
Тя замълча. Научи, че този аргумент ще се повтаря. „Това е майка ми.“ Сякаш това отменяше всичко останало. Сякаш майчинството даваше имунитет срещу всяка граница.
На следващото лято Венета прибра половината пипер за лютеница, преди Милена да го обере. Без дума. Дойде, откъсна, тръгна си. Милена я наблюдаваше през прозореца и не излезе. Помисли си: „Ако изляза, ще стане скандал. Ако стане скандал, Данаил пак ще каже, че съм прекалено чувствителна. А ако го каже, няма да мигна цяла нощ.“
И остана вътре.
С времето свикна да остава вътре.
Яна почина пет години след сватбата. Онази есен и до днес стоеше в паметта ѝ — белите лампи в болничния коридор, лицето на Данаил. Тогава нещо в нея се пречупи. На следващата пролет засади розите. Не обясни защо. Дори на съпруга си. Просто го направи.
Веднъж Венета попита:
— Защо са ти толкова рози? Заемат място. Може да се засади нещо по-полезно.
Милена мълчеше.
— Домати, краставици… Розата е хубава, но не се яде.
— Не всичко е за ядене — каза Милена спокойно.
Венета изви устни, но този път замълча.
Годините минаваха. Градината беше изцяло под грижите на Милена — тя копаеше, тя поливаше, тя подхранваше, тя решаваше кое къде да расте. Данаил рядко се намесваше и почти никога не посягаше към инструментите, а дворът постепенно се превърна в единственото място, където тя усещаше, че нещо ѝ принадлежи изцяло.
