— Може ли да намина и да ми помогнеш да ги прегледаме? Каквото ти допадне, ще си го вземеш и ще го носиш — подхвърли уж небрежно Росица Любомирова, опитвайки се хитро да примами снаха си.
— Моля ви се! Не обличам чужди дрехи, а още по-малко такива на по-възрастна жена. Имам си предостатъчно — отвърна хладно Калина Бургаска.
— По-възрастна жена ли каза? — пламна свекървата. — Да знаеш, че едва съм прехвърлила петдесетте и изглеждам повече от добре. Всички го повтарят. Аз самата се чувствам на трийсет и… — тя се поколеба — най-много на четирийсет. А ти се държиш крайно неуважително. Не веднъж съм споменавала това на сина си…
— Разбира се, обаждайте му се! — прекъсна я рязко Калина. — Защо да сте скромна? Направо кажете, че се усещате на осемнайсет! Ако беше така, нямаше непрекъснато да ме тормозите с оплаквания колко зле сте и как трябва да ви тичам на помощ. Няма да дойда. Ровете се сама в парцалите си.
— Калина, ти си груба и невъзпитана. Така ли са те учили? Нямаш ли капка уважение към жената, дала живот на любимия ти съпруг?
— Имам. Просто съм свикнала да казвам истината — отсече младата жена.
След всяка подобна схватка Росица Любомирова незабавно набираше номера на сина си и с часове му описваше колко самотен и тъжен бил животът ѝ.
А истината беше, че тя наистина живееше сама. Преди няколко години съпругът ѝ я беше напуснал и се беше преместил при своя колежка. И то не при някоя млада, фатална блондинка, както обичат да разказват хората, а при жена малко по-възрастна от нея — тиха, непретенциозна, с домашно излъчване. Съвсем незабележима — поне според мнението на изоставената съпруга.
Дълго време Росица не можеше да проумее какво се е случило. Дори отиде в офиса му, за да види съперницата си с очите си. Искаше да открие онова изключително качество, което е накарало мъжа ѝ да предпочете жена, по-голяма на години и от него, и от самата нея.
Но пред нея стоеше най-обикновена жена. Сива, непривличаща вниманието, изгубена в тълпата. Ръцете ѝ дори не бяха поддържани — без изящен маникюр, без фините линии, които превръщат пръстите в „приказни“. Ноктите — къси, неоформени.
Росица стоеше вцепенена, сравнявайки собствената си безупречно поддържана външност с това, което виждаше. Не можеше да разбере как тази жена не се притеснява от грубите си ръце, от гъстите, неоформени вежди, от косата — небрежно боядисана, израснала, очевидно отдавна чакаща посещение при фризьор.
През целия си съзнателен живот Росица Любомирова бе влагала огромни усилия в това да изглежда съвършено. И точно тогава, в онзи момент, тя изпита пълно объркване.
Излезе от сградата на офиса като замаяна, сякаш вървеше насън, а вътре в нея нещо окончателно се пречупи и отказа да се подреди по стария, познат начин.
