— Влязохте в дома ми, съсипахте вещите ми и сега настоявате за още. Няма да стане.
Снежана Рилска изведнъж се отпусна тежко върху малката пейка в коридора, сякаш краката ѝ отказаха.
— Ох, сърцето ми… Валидол… Ще ме доведеш до гроба… Змия сме приютили… Пламене, направи нещо! Мъж ли си или парцал? Племенниците ти трябва да дишат чист въздух!
Пламен Марков пребледня. Погледът му се мяташе между майка му, която демонстративно въртеше очи, и съпругата му, застанала неподвижно като скала. Накрая страхът от майчиния укор надделя.
— Мила, стига вече! — изръмжа той, насилвайки гласа си да звучи твърдо. — Не прави сцени. На мама ѝ е зле.
С бързи крачки стигна до шкафа в антрето, издърпа чекмеджето и извади връзката с ключове, на която висеше метален ключодържател във формата на къщичка.
— Заповядайте — подаде ги на Радостин Вълков. — Отидете и си починете. А с теб — хвърли остър поглед към Мила — после ще имаме разговор.
Мила не помръдна. Не посегна да ги спре, не повиши тон. Само го изгледа — странно спокойно, почти със съжаление.
— Добре, Пламене — произнесе тихо. — Това е твоето решение. Само помни: оттук нататък отговорността за тяхното пътуване е изцяло твоя.
— Каква ти отговорност! — възкликна радостно Йоана Родопска, грабвайки ключовете. — Хайде, тръгваме! Мамо, ставай, на вилата ще ти мине!
Свекървата чудодейно „оздравя“, скочи пъргаво, събра чантите и се изниза навън. На прага Снежана хвърли към снаха си тържествуващ поглед, който ясно казваше: „Помни си мястото.“ Вратата хлопна.
Пламен шумно издиша и се отправи към кухнята — този път едва ли за чай.
— Разбери ме, Мила, така е по-лесно! — извика оттам. — Ще заминат и ще настъпи спокойствие. Защо да си късаме нервите?
Мила влезе в спалнята, взе книгата си и се настани в креслото.
— Спокойствие ще има, Пламене. Обещавам ти.
Минаха три часа. Навън притъмня, студът се засили — синоптиците предупреждаваха за минус двадесет и пет в областта. В апартамента беше топло и тихо. Мила четеше, отпивайки от чаша горещ ментов чай.
Изведнъж телефонът разцепи тишината. На дисплея — „Свекърва“. Тя не отговори. Последва обаждане от Радостин, после от Йоана. Устройството вибрираше по масата като обезумяло.
След минута в стаята нахлу пребледнелият Пламен, с телефон до ухото.
— Мила! Какво става? Те са там! Не могат да отключат!
— Така ли? — тя спокойно прелисти страницата. — Колко странно.
— Радостин казва, че ключът не влиза в ключалката! Замръзват, децата плачат, майка ми се топли в колата, но бензинът няма да стигне вечно! Какво си направила?
Мила затвори книгата и я остави в скута си. Погледът ѝ беше ясен и равен.
— С ключалката всичко е наред, Пламене. Просто е нова.
— Какво значи нова? — той свали телефона, от който се чуваха писъците на Йоана и ругатните на Радостин.
— Смених бравите на пети януари — отвърна тя спокойно. — Още в деня, когато разбрах, че са разбили стаята ми. Аз не сметнах за нужно да те уведомявам.
