Не, това нямаше как да е той…
Пак бръкнах в джобовете, сякаш очаквах нещо да се появи от нищото. В десния – празно. В левия, онзи с вечно засичащия цип – също нищо. Когато разкопчах якето, пръстите ми напипаха вътрешния джоб, за който почти не се сещах.
Вътре имаше шал.
Тъмносин, плетен на едра бримка, грижливо прегънат. Бях напълно сигурна – никога не съм държала шал в това яке. Нито преди, нито сега.
Повдигнах го и го доближих до лицето си. Ухаеше странно – на билки, на чист въздух, на нещо леко и ненатрапчиво.
Чужд шал. Непозната бележка. Моето яке.
Някой не просто ми го беше върнал. Беше оставил и нещо от себе си.
„В случай че ти потрябва.“
Не беше написано, но думите сами се оформиха в съзнанието ми. Така звучеше жестът. Като тиха грижа, отправена към някого, който може да е останал без защита.
Нещо в гърдите ми се сви. Не беше уплаха, нито безпокойство. По-скоро трепет – онова усещане, когато някой те е видял в момент, в който си мислел, че си напълно сам.
Разтърсих якето още веднъж. Прегледах внимателно подплатата, прокарах ръка по шевовете, проверих всеки ъгъл. Тогава я открих.
Визитна картичка.
Малка, от плътен картон, с отпечатана лапичка в единия ъгъл. „Ветеринарна клиника „Четири лапи“. Преслав Симеонов. Лекар, собственик.“ Под нея – адрес и телефон.
Втренчих се в името. Преслав Симеонов. Не познавах такъв човек. Нямах куче. Нямах котка. Никога не бях стъпвала във ветеринарна клиника.
И все пак визитката беше в моя вътрешен джоб. До шала.
Оставена нарочно. За да я намеря.
Цялата вечер мисълта за това не ме остави на мира.
Разумът ми нашепваше да не предприемам нищо. Беше необичайно. Можеше да е всеки. Някакъв чудак, попаднал на документите ми и решил да си играе на спасител.
Но бележката не звучеше налудничаво. В нея имаше мекота. Сякаш някой искрено се е опитал да ми вдъхне кураж. Някой, който е усетил, че съм била на дъното.
„Ти си от пролетта.“
А беше април. Самият разцвет на сезона.
Опитах се да възстановя онази вечер. Виолета Асенова буквално ме измъкна от апартамента, след като два месеца не бях излизала никъде след развода. Събиране в жилището на познати на Радослав Огнянов – дори не знаех чий рожден ден се празнуваше. Музиката гърмеше, хората се смееха, чашите звънтяха.
Спомням си балкона. Излязох уж да запаля цигара, макар че бях спряла преди година. И просто се разплаках. Стоях сама, вперила поглед в светлините на града, а сълзите не спираха.
Някой тогава ме е видял.
Някой е запомнил.
Неделята премина в колебания. Когато се стъмни, взех решение.
Ще се обадя. Или направо ще отида на адреса. Все пак това е клиника, обществено място. Няма нищо лично. Просто ще благодаря. Толкова.
В понеделник, малко след десет, вече стоях пред „Четири лапи“. Намираше се на партерния етаж на жилищен блок в краен квартал. Табела с нарисувана кучешка лапа, стъклена врата и саксия със съвсем изсъхнало цвете до стъпалата.
Поех дълбоко въздух и натиснах дръжката.
Посрещна ме мирис на дезинфектант, примесен със сладникав аромат – вероятно лакомства за животни. Малко фоайе, три стола покрай стената и рецепция срещу входа. Зад гишето стоеше млада жена с вързана на опашка коса.
