Стоян Радославов остана насред кухнята, сякаш някой бе издърпал пода изпод краката му. Думите на Нели още кънтяха в ушите му. До този момент той упорито се беше самозалъгвал, че всичко е временен изблик – лошо настроение, преумора, нищо повече. Убеден беше, че вечерта ще се върне към обичайното: топла вечеря, примирителен тон и познатият комфорт.
Случи се точно обратното.
Нели прекрачи прага след работа само с малката си чанта. В ръцете ѝ нямаше нито торби, нито продукти. В кухнята я чакаше Калин Маришки, удобно разположен на стола, с вид на човек, който очаква обслужване.
– Добър вечер, майсторке на тенджерите! – подхвърли той с престорена веселост. – Цял ден съм на чай. Умирам от глад. Какво си приготвила? Нещо с месо?
– Нищо – отвърна тя спокойно, докато оставяше ключовете си. – Хапнах навън с колежка. А Борис Асенов отиде при майка си да ѝ помогне с един течащ кран и ще вечеря там.
Усмивката на Калин изчезна.
– А за мен?
– За теб се надявам, че си намерил поне временна работа – каза Нели, без да повишава тон. – Обяви има навсякъде – складове, доставки, таксита. За ден можеш да изкараш достатъчно поне за нещо елементарно.
– Подиграваш ли ми се? – избухна той и скочи рязко. – Аз съм инженер! Завършил съм висше! Няма да мъкна кашони!
– Тогава инженерът ще трябва да преглътне глада си – сви рамене тя и се отправи към банята.
След около половин час телефонът ѝ иззвъня. На дисплея светеше името на Дарина Лъвова. Нели пое дълбоко въздух и прие обаждането.
– Нели, какво става? – прозвуча притесненият глас на свекървата. – Калин ми се оплака, че го държите гладен. Все пак е при вас като гост…
– Дарина, гост идва за уикенда и носи десерт – отвърна Нели сдържано. – Калин живее тук вече трети месец. Не работи, не помага, а разходите растат. С Борис изплащаме ипотека. Не можем да издържаме още един възрастен човек.
– Преувеличаваш. Какво толкова изяжда един човек? Чиния супа… На него му е трудно, нуждае се от подкрепа. Ти си жена – прояви разбиране.
– Работя по дванайсет часа на ден – каза Нели твърдо. – Нямам сили да играя ролята на грижовна домакиня на здрав мъж, който отказва да поеме отговорност. Ако толкова ви е жал, помогнете му финансово или го приберете при вас.
От другата страна настъпи мълчание. След кратко, хладно довиждане връзката прекъсна. Дарина нямаше намерение да го вземе при себе си – познаваше характера на сина си достатъчно добре и предпочиташе да го обича от разстояние.
Следващите дни минаха под напрежение. Нели купуваше продукти само колкото за конкретното хранене. Готвеше точно две порции и веднага ги разпределяше. Остатъците прибираше в кутии с надписи „Обяд за Борис“ и „Обяд за Нели“. Нищо не оставаше на показ.
Калин ту се опитваше да я разжалва, ту вдигаше скандали и я обвиняваше в безсърдечие. Оплакваше се на брат си, но Борис Асенов само въздишаше:
– Калине… тя не греши. Намери си поне временна работа.
Една вечер Нели отключи и замръзна на прага на кухнята. Мивката преливаше от мръсни съдове, по плота имаше мазни петна, а по пода се белееше разсипано брашно. В средата на масата стоеше тиган с обгоряла, черна маса.
– Какво е това? – попита тя уморено, внимателно заобикаляйки локва олио.
От стаята излезе Калин, дъвчейки залък хляб.
– Реших да си сготвя, щом ти стачкуваш. Намерих брашно и яйца, пробвах да направя палачинки. Всичко загоря. Твоят тиган е пълен боклук – покритието му отдавна е заминало!
Нели се приближи. Любимият ѝ тиган с незалепващо покритие беше надран безвъзвратно – явно бе стъргал с вилица, за да отлепи тестото.
– Унищожил си съда. Използвал си последните яйца. Оставил си след себе си кочина. Кой ще почисти?
– Ти! Няма да ти падне короната! – изкрещя той. – Докара ме дотук! Седмица съм почти гладен, а ти за някакъв тиган ми говориш!
Точно тогава на вратата се появи Борис. Беше чул последните думи и влезе мълчаливо.
Лицето му се вкамени.
– Калине… така ли говориш на жена ми?
– А тя какво прави? Не ми дава да ям! Сега и сметки ми държи!
Борис го погледна право в очите и изрече спокойно, но твърдо:
– Започвай да си събираш багажа.
Калин застина, сякаш не беше чул правилно.
– Сериозно ли говориш?
