– Къде изчезнаха кюфтетата? Нали снощи изпържих цял леген – поне двайсет станаха, – Нели Каменар гледаше смаяно празната емайлирана купа, забравена самотно на средния рафт в хладилника.
Очите ѝ бавно се преместиха към мъжа на масата. Калин Маришки, братът на съпруга ѝ, лежерно човъркаше зъбите си с клечка и беше бутнал напред чиния, по която личаха само трохи от панировка и мазно петно от майонеза. Дори не му мина през ум да я отнесе до мивката, въпреки че по цял ден си беше у дома.
– Ами изядох ги, – отвърна той нехайно, без да откъсва поглед от телефона. – Добре се получиха, сочни. Само че солта беше малко – другия път не се стискай. И гарнитура нямаше, та се наложи с хляб да ги довърша.
В гърдите на Нели се надигна тежка вълна от раздразнение. Беше се прибрала преди петнайсет минути след дванайсетчасова смяна в болницата. Краката ѝ пулсираха от умора, гърбът я болеше, а единственото ѝ желание беше да вечеря спокойно и да се строполи в леглото. Предната вечер умишлено прекара два часа до печката, вместо да си почива – искаше да осигури храна за няколко дни, за да не готви всяка вечер.
– Калин… Това беше за всички ни. Трябваше да стигне за три дни, – каза тя бавно, с усилие да запази равен тон. – В този апартамент живеем трима души. Ти сам ли унищожи всичките двайсет?
– И какво от това? – погледна я той с престорено недоумение. Лицето му беше спокойно, без следа от вина. – Голям мъж съм, калории ми трябват. Организмът си казва думата. Не съм виновен, че правиш порции като за диета.
– Диетични? – Нели тръшна вратата на хладилника толкова силно, че магнитите издрънчаха. – Два килограма кайма ти звучат ли като диета? Имаш ли представа колко струват продуктите в момента? И колко време ми отне?
– Ех, пак започна… – намръщи се той, сякаш го беше заболяло. – Нели, стига си се заяждала. Това е просто храна. Като се прибере Борис Асенов, му кажи да вземе някакви пелмени, ако ти е тежко да готвиш. Аз и тях ще изям… стига да не са соеви.
Без да отговаря, тя напусна кухнята. Трябваше ѝ малко време, за да се овладее – иначе щеше да избухне, а скандалите ги ненавиждаше. В спалнята седна на ръба на леглото и закри лицето си с длани.
Калин живееше при тях вече трети месец. „Само за кратко“, беше уверил Борис Асенов онази вечер, когато доведе брат си с куфар от автогарата и набързо обясни, че имал проблеми – уж с работата в родния си град някъде из страната, уж с жена си се били разделили окончателно. Историята и до днес звучеше мъгляво.
Дошъл в големия областен град да „търси възможности“, но усилията му се изчерпваха с излежаване пред телевизора и безкрайно писане в социалните мрежи – ту със стари познати, ту с нови виртуални симпатии.
По интервюта изобщо не ходеше. „Нищо свястно няма“, казваше. И допълваше: „За жълти стотинки няма да си троша гърба.“
Борис се чувстваше длъжен към брат си и само повтаряше: „Кръв ми е, как да го изгоня? Потърпи още малко. Щом си намери работа, ще си наеме квартира и ще се изнесе.“ А Нели търпеше. По природа беше добра и грижовна.
Никога не ѝ беше тежало да сипе на някого купа супа или да направи сандвич. Но положението отдавна беше преминало границата на разумното.
„Купа супа“ постепенно се превърна в пълна издръжка на здрав четиридесетгодишен мъж. Калин не носеше вкъщи нищо – нито хляб, нито пакет чай, нито най-елементарна покупка. За него беше естествено: щом живее при брат си, значи братът го храни, а готвенето е работа на съпругата – „женска отговорност“, както обичаше да намеква.
Късно вечерта входната врата изскърца. Борис Асенов се прибра – смазан от работа в завода, където последните седмици караха на непрекъснати извънредни смени. Лицето му беше посивяло от умора.
– Здрасти, мила – целуна я по бузата и веднага попита: – Има ли нещо за хапване? Умирам от глад.
Нели само посочи към празната печка.
– Няма. Нищо не е останало.
– Как така няма? – намръщи се той. – Нали вчера каза, че си сготвила?
