Трябва да призная — не схванах веднага, че съм предадена. Всичко се случваше на дребни порции. Един ден пердетата бяха сменени с други, „по-подходящи“. После любимите ми чаши изчезнаха и на тяхно място се появиха кичозни с петлета. От шкафа в кухнята постепенно се изпариха подправките ми. Италианският нож, който бях пренесла през границата, скрит в сутиена си — унизителна история, но ножът режеше съвършено, дори и „съпруга“ ми, образно казано — също изчезна безследно. Нищо не стана изведнъж. Беше бавно и подмолно. Като вода в чайник — още не ври, но вече пари.
На тридесет и седем съм. Странна възраст — нито млада, нито достатъчно мъдра, както се оказа. Мъжът ми, Борис Мартинов, е на четирийсет и две. Постоянно залепен за телефона си, сякаш върти сделки на Уолстрийт, а всъщност продава системи за видеонаблюдение. Търгува с камери, но е сляп за най-очевидното — за мен и за живота, който се разминава с него.
Апартаментът е мой. Купих го сама. Сама! Ипотека, две работи, три години без почивка. Хранех се почти само с елда и пиех евтино вино, което продавачът наричаше „селект“. Чак след третата чаша започваше да напомня на вино. Ремонта направих със собствените си ръце — лепях тапети нощем, защото през деня бях в офиса. Един водопроводчик дори отбеляза, че работя „като мъж с инструменти“. Още се чудя дали беше комплимент или подигравка.
С Борис сключихме брак година и половина след като се нанесох. Той изглеждаше стабилен, уравновесен, по-зрял. Само дето разговаряше с майка си по-често, отколкото човек би говорил с личния си лекар. Успокоявах се — грижи се за родител, това е добродетел, нали?
Оказа се недостатък. И то с главни букви.
Майка му, Радка Цветанова, нахлу в живота ми като прашен вятър — неусетно, а на сутринта всичко беше покрито със слой пясък. Отначало „минаваше да поседи“. После остана „само за седмица, докато у тях текат ремонти“. Скоро в банята се появиха нейният халат и спирала, в коридора — собствените ѝ пантофи. Донесе си купа за салата и саксия с някакъв сукулент. Настани се трайно, сякаш опакова дома ми с прозрачно фолио и го обяви за свой.
— Не мислиш ли, че балконът тук не е добре изолиран? — попита ме веднъж, отпивайки от любимия ми чай. — Аз бих го направила наново.
— Направете го във вашето жилище — отвърнах сухо, сипвайки си кафе в чашата, която тя вече беше обявила за „грозна“.
— Все пак съм майка на Борис. Почти стопанката тук. Нали сме семейство? — усмихна се тя. Очите ѝ обаче бяха студени и пресметливи.
„Семейство“ в нейния речник означаваше аз да готвя, да мълча и да не възразявам.
А Борис? Той стоеше отстрани. Като портиер в луксозен хотел — присъства, но не носи отговорност. Всеки мой опит да се оплача от майка му приключваше еднакво:
— Потърпи, тя просто е труден характер. По-възрастна е, трябва да проявиш разбиране.
— Ти трябва да застанеш между нас, а не зад нея — избухнах веднъж. — Или се ожени за мен заради жилището?
Той се смути, повдигна рамене.
— Не говори глупости… Разбира се, че не. Просто… не ти ли се струва, че преувеличаваш?
Точно тогава в мен нещо се размести. Не че призна открито нещо, но и не отрече убедително. Съмнението пусна корен.
После пристигнаха роднините. Жулиета Бургаска и Тодор Огнянов. Далечна леля и някакъв оплешивяващ братовчед, който миришеше на застояла лимонада.
— Ще останем за ден-два — заяви Жулиета, докато вече събуваше обувките си. — Радка ни покани. Все пак имате простор.
— Коя Радка? — попитах объркано.
— Е, Радка Цветанова, свекърва ти! — разсмя се тя, сякаш ми съобщаваше нещо мило.
„Радка“… Значи вече си имаха вътрешен кръг. Почти като сериал, само че без щастлив финал за мен.
Търпях до момента, в който влязох в спалнята. Ортопедичните ми възглавници с мемори пяна — единствените, които сякаш „помнеха“ мен — бяха подложени под Жулиета. Тя седеше на леглото ми, ядеше грозде от купата, която бях донесла от морето. В същото време Тодор ровеше в хладилника ми. Търсеше наденица. Намери. Изяде.
— Вие да не възнамерявате да се настаните тук за постоянно? — гласът ми беше толкова остър, че дори котката се скри.
— Още не сме решили — измърмори Тодор с пълна уста. — Толкова е уютно, защо се държиш като чужда?
— Защото съм чужда! — извиках. — Това е моят дом, моят живот, моят съпруг! А вие сте просто… просто… паразити!
— Не крещи — изсумтя Жулиета и се надигна от леглото, приближавайки се към мен, сякаш тепърва щеше да ми обяснява кой всъщност има право да се разпорежда в собствения ми апартамент.
