Майка му се обади в сряда, малко след шест следобед, тъкмо когато Радослав Воин беше излязъл от офиса и чакаше влака на перона.
— Радо, ще дойдеш ли в събота?
Той притисна телефона между рамото и ухото си, докато ровеше в джоба за цигарите.
— Мамо, тази седмица няма как. Работата ме затрупа.
— А нали обеща? Два месеца не си идвал. Баща ти все пита за теб.
— Наистина не мога. Следващия уикенд ще дойда, обещавам.
От другата страна настъпи мълчание. Продължително. Чуваше само тихото ѝ дишане.
— Добре — отвърна тя след пауза. — Тогава следващия.
Затвори първа. Радослав пъхна телефона в джоба си, запали цигара и остана да гледа релсите. След десетина минути композицията пристигна. Той седна до прозореца и проследи с поглед как край стъклото пробягват празни терени, редици гаражи и еднакви панелни блокове. Мислеше за задачи от офиса, за това, че трябва да мине през магазина за мляко. За майка си — не.
В петък тя отново потърси връзка. Този път беше на съвещание и отказа обаждането. Обади се обратно след час.
— Няма нищо — каза тя. — Само да ти напомня за събота.
— Мамо, казах ти, че няма да стане.
— Радослав, трябва да поговорим. Сериозно.
Не думите, а начинът, по който ги изрече, го накара да се напрегне. Гласът ѝ звучеше равен, почти безчувствен.
— Не по телефона. Ела си.
— Какво има?
— Ела и ще разбереш.
Той понечи да зададе още въпрос, но връзката вече беше прекъсната.
Пътуването до Велики Преслав траеше час и двадесет минути. Радослав стоеше до прозореца и гледаше как покрай линията се редуват вилни зони, гори и редки селца. Мрачен октомврийски следобед се спускаше бавно към вечерта.
Не се беше прибирал отдавна. Два месеца? Не — три. Последно беше идвал през юли, за рождения ден на баща си. Остана едва три часа — хапнаха, пийнаха по нещо и той си тръгна с оправданието, че има ангажименти. Баща му само кимна, без да разпитва. Майка му го изпрати до портата и дълго гледа след колата. Той махна през прозореца и това беше всичко.
От гарата тръгна пеша. Двайсет минути по добре познатия път — покрай наклонени огради, оранжерии и ябълкови дървета в дворовете. Техният дом беше в края на улицата — стара дървена къща с мансарда и веранда. Баща му я купил преди трийсет години, когато Радослав бил едва на пет. Платили я с последните си спестявания и заем, после години наред дострояваха и ремонтираха. Бащата работеше като строителен ръководител, майката — медицинска сестра в местната болница. Пари не изобилстваха, но с къщата се гордееха.
Той бутна портата — изскърца познато. В градината последните астри още цъфтяха, а доматените стъбла бяха почернели от сланата. По верандата бяха наредени буркани със зимнина — кисели краставици, домати, сладка. Майка му винаги приготвяше повече, отколкото им трябваше.
Изкачи се по стъпалата и почука. Тя отвори. Още с първия поглед забеляза, че е отслабнала. Лицето ѝ беше хлътнало, под очите — сенки.
— Здравей — каза тихо. — Влизай.
Прегърнаха се кратко и някак сковано. От нея се носеше мирис на къща, на супа, на нещо близко и едновременно отдалечено.
— Къде е татко?
— В бараката. Сече дърва. Влез, ще сложа чай.
Радослав прекоси двора и стигна до навеса. Баща му стоеше с гръб, замахваше с брадвата. Удар, пукот, цепеницата се разполовява. После още един.
— Здрасти — обади се той.
Мъжът се обърна, заби брадвата в дръвника и избърса челото си. Висок, сух, с мазолести ръце. На шейсет и три, но изправен.
— А, дошъл си. Добре.
Стиснаха си ръцете.
— Почти приключих. Върви вътре, след малко идвам.
В кухнята майка му вече подреждаше масата — хляб, масло, колбас, туршия. Чайникът тихо клокочеше на котлона.
Тя седна срещу него и го изгледа продължително, сякаш се опитваше да запомни всяка черта от лицето му, преди да започне разговора, който предстоеше.
