До креслото, върху ниската масичка, стояха полупразна чаша с изстинал чай и чинийка, осеяна с трохи. Нямаше и следа от страдание или немощ. Светла изглеждаше както винаги — отегчена, разпиляна и напълно лишена от занимание.
Жана Аркадиева огледа продължително кашона в ръцете на Калина, сякаш оценяваше стока, донесена по поръчка.
— Най-сетне — отсече тя и махна небрежно към коридора. — Остави го там, на пода. И внимавай да не надраскаш нещо.
Без да отговори, Калина внимателно спусна тежкия пакет върху линолеума. Вече се обръщаше да си тръгне, готова да се сбогува кратко и учтиво, когато свекърва ѝ направи крачка встрани — точно толкова, че да препречи изхода.
— Щом си дошла, не стой като паметник — поде тя с онзи рязък, наставнически тон, който използваше само към хора, които смяташе за по-долни. — Не виждаш ли колко прах има? Светла не е добре, аз съм с болки в гърба. Избърши скрина, после мини и пода в коридора — целия го изцапа, докато мъкнеше кашона.
Светла вдигна очи от телефона си. Ъгълчетата на устните ѝ се изкривиха в злорада усмивка. Тя дори се понадигна, за да наблюдава по-добре предстоящата сцена. Това беше любимият им ритуал — да притиснат съпругата на Драгомир Велизаров в ъгъла, а после да се оплачат пред него колко е невъзпитана и мързелива.
Калина се изправи бавно. Погледът ѝ се плъзна по лъснатия, но запрашен скрин, после се спря върху самодоволното лице на зълвата ѝ и накрая се впи в Жана Аркадиева. В нея нещо тихо се прекърши. Не беше трясък на порцелан, а сухото, окончателно изпукване на въже, което твърде дълго е било опъвано. Връзката на принудената учтивост се скъса.
Когато проговори, гласът ѝ беше равен, твърд и спокоен.
— Не съм ви прислужница, Жана Аркадиева. Имате пораснала дъщеря, която живее тук — нека тя се грижи за дома ви. Аз съм съпруга на сина ви. С Драгомир имаме собствен дом и собствено семейство. Това е всичко.
Тишината, която последва, беше почти нереална. Дори телевизорът сякаш заглъхна за миг. Усмивката на Светла застина, после се стопи и отстъпи място на обидено недоумение.
Жана Аркадиева пребледня, а после лицето ѝ пламна в тъмночервено. Устните ѝ се раздвижиха без звук, като на риба, изхвърлена на сухо. Когато гласът ѝ се върна, той изригна в писък.
— Как смееш да ми говориш така?! В моя дом ще ми държиш тон?! Ще се обадя веднага на Драгомир! Ще се разведете на мига! Ще те изхвърли на улицата!
— Наистина ли мислите така? — попита Калина тихо, почти замислено.
Без да откъсва очи от разкривеното от гняв лице насреща си, тя извади телефона от джоба си. Намери контакта „Съпруг“ и натисна повикване. Свекърва ѝ притихна от изненада, когато разговорът беше пуснат на високоговорител.
— Драго, здравей — каза Калина спокойно. — Майка ти настоява да измия пода и прозорците тук. Ако откажа, твърди, че ще се разведеш с мен. Потвърждаваш ли?
От другата страна настъпи кратка, но тежка пауза. После се чу уморената въздишка на Драгомир.
— Мамо, дай телефона на сестра ми.
Жана Аркадиева, все още вцепенена, подаде апарата на Светла с треперещ жест.
— Светла — прозвуча гласът на Драгомир, студен и твърд като метал, — имаш трийсет минути да приведеш апартамента в ред. Ако дойда и те заваря да седиш, докато Калина работи, ще събера дрехите ти в чувал и ще ги изхвърля. После ще се оправяш сама. Разбра ли?
Връзката прекъсна.
Калина внимателно взе телефона от отпуснатите пръсти на зълва си. Усмихна се учтиво и кимна на свекърва си, която още не можеше да намери думи.
— Ще ви оставя — каза тя. — Изглежда, че ви чака сериозно почистване.
Вратата зад гърба ѝ се затвори с тихо, премерено щракване, но в настъпилата тишина звукът прозвуча като изстрел. Няколко секунди Жана Аркадиева и Светла стояха неподвижни, вперили поглед в затворената врата, сякаш тя водеше към свят, до който вече нямаха достъп.
Синикавата светлина от телевизора продължаваше безучастно да трепти по стените, изкривявайки чертите им.
Първа се раздвижи Светла. Тя бавно се отпусна обратно в креслото, но този път тялото ѝ беше напрегнато като струна. Екранът на телефона в ръката ѝ беше изгаснал.
— Доволна ли си сега? — прошепна тя със съскащ, отровен глас. — Казвах ти да не я закачаш. Тя не е от онези, които мълчат.
Жана Аркадиева рязко се обърна към дъщеря си. Лицето ѝ още гореше от унижението, а в очите ѝ вече се надигаше нещо по-тъмно — гняв, който отчаяно търсеше къде да се излее.
