— Просто съм поизморена — добави тя тихо, сякаш се оправдаваше.
— Ела у нас — предложи Благовеста без колебание. — Ще опека нещо сладко, ще си направим чай и ще побъбрим като едно време.
Жулиета се поколеба само миг.
— Добре… — отвърна неочаквано дори за самата себе си. — Утре следобед става ли?
Щом приключи разговора, я жегна чувство за вина. Беше почти сигурна, че Донка Яворова няма да приеме новината с възторг. Но нима нямаше право на няколко часа извън този задушаващ режим?
Същата вечер, когато Ростислав Балкански най-сетне прекрачи прага, Жулиета събра кураж да повдигне темата.
— Рости, утре ще изляза до Благовеста. Само за малко.
Той прелистваше нещо в телефона си и едва кимна.
— А майка ми?
— Можеш ли да се прибереш по-рано? Не те моля често… само този път.
Мъжът въздъхна раздразнено.
— Утре имам важна среща. Нека го отложим, става ли?
Вътре в нея нещо болезнено се сви. Кога за последно бе поискала помощ? И кога двамата бяха разговаряли истински, без напрежение?
— Няма да отменям — гласът ѝ потрепери, но остана твърд. — Вече сме се разбрали. И защо винаги аз трябва да стоя при майка ти? Тя е и твоя отговорност.
Ростислав остави телефона и я погледна с изненада.
— Жули, как можеш да я оставиш сама?
— А мен кой ме вижда? — избухна тя. — Аз също съм човек! Омръзна ми да бъда прислужница, да търпя забележки, да понасям всичко, докато ти се измъкваш и ме оставяш сама да се оправям!
— Прекаляваш — намръщи се той. — Мама просто има високи изисквания. И това е временно. Като се възстанови…
— Кога ще стане това? — прекъсна го тя. — Лекарят каза поне шест месеца. А тя дори не полага усилия да се раздвижи. Само разпорежда и се оплаква.
— Стига — изправи се Ростислав. — Нямам сили за скандали.
Той се затвори в банята, а Жулиета остана в хола с усещането, че въздухът не ѝ достига. Три месеца стискаше зъби. Три месеца се стараеше да бъде примерна снаха и вярна съпруга. И какво получи насреща?
На следващия ден въпреки всичко тръгна. Преди да излезе, няколко пъти провери дали Донка има вода, лекарства и всичко необходимо. Остави телефона си включен и усилен. Свекърва ѝ демонстративно извърна глава и сви устни в неодобрение.
Апартаментът на Благовеста, в съседния квартал, я посрещна с топлина и аромат на прясно изпечен пай. Там цареше уют — истинско убежище от шума и напрежението навън.
Приятелката ѝ я прегърна, но щом видя изтощеното ѝ лице, притихна.
— Боже, Жули… какво ти се е случило?
И тогава всичко се изля. Жулиета говореше без да спира — за непрестанните забележки на Донка, за това как умело настройва сина си, за самотата, която я разяжда, за отказа на Ростислав да поеме част от грижите.
— Знаеш ли кое е най-страшното? — прошепна тя, въртейки изстиналата чаша между пръстите си. — Започвам да я мразя. А после мразя и себе си, че позволих да стигна дотук.
Благовеста я изгледа внимателно и попита тихо:
— А защо продължаваш да търпиш всичко това?
