От автомобила слезе служителка от социалните грижи, която държеше за ръка осемгодишно момиче със светли коси и сериозни, необичайно зрели сини очи – Теодора Маринова.
Детето вървеше по дългия затворнически коридор без сълзи и без колебание. Не трепереше. Докато преминаваше покрай килиите, дори най-шумните лишени от свобода притихваха и я проследяваха с поглед.
В стаята за свиждания Светослав Рилски я очакваше – с белезници, прикован за металната маса. Беше отслабнал драстично, а избелялата оранжева униформа висеше върху него. Изглеждаше по-крехък, отколкото го помнеше.
– Мъничето ми… – прошепна той, а очите му се навлажниха.
Теодора пристъпи напред бавно. Не се затича. Не заплака.
Просто го прегърна.
Цяла минута двамата останаха така – без думи, без движение.
После момичето се надигна на пръсти, приближи устни до ухото му и прошепна нещо, което никой друг в помещението не успя да чуе.
Реакцията беше мигновена.
Лицето на Светослав побледня като платно. Тялото му се разтърси. Погледна дъщеря си – в очите му се сблъскаха ужас и внезапно разпалена надежда.
– Сигурна ли си? – гласът му се пречупи.
Тя кимна твърдо.
Той скочи толкова рязко, че столът се прекатури с трясък върху пода.
– Невинен съм! – извика. – Мога да го докажа!
Надзирателите се втурнаха към него, мислейки, че ще окаже съпротива. Но Светослав не се бореше с тях. Разплака се – не тихо, а с разтърсващи ридания, различни от безнадеждността, която го беше съпътствала през последните пет години.
Христофор Ангелов наблюдаваше всичко от охранителния монитор.
Нещо се бе пречупило.
По-малко от час по-късно той взе решение, способно да срине кариерата му. Свърза се с кабинета на главния прокурор и настоя за 72-часово отлагане на екзекуцията.
– На какво основание? – прозвуча рязък глас отсреща. – Какви нови доказателства имате?
Ангелов не откъсваше поглед от замръзналия кадър на екрана – лицето на Теодора.
– Дете, което е станало свидетел на нещо… – произнесе тихо той. – И се опасявам, че сме осъдили грешния човек.
