— Само да знаете — ако се върнете с празни джобове и дългове, към мен не се обръщайте! Няма да ви спасявам! — отсече Пенка Дунавска с назидателен тон.
— Давам ви дума! — уверено кимна Калина Ковач.
— Добре тогава. Куфарите при вратата ли са?
— Готови сме отдавна! — обади се Радостин Балкански, появявайки се в коридора с двата багажа в ръце. — Ще тръгнем още по тъмно към летището. Мамо, оставил съм ключовете върху скрина.
Свекървата повдигна брадичка.
— Хайде, вървете тогава! — промърмори тя сърдито, сякаш обидена не само на тях, а и на целия свят.
На следващата сутрин двамата вече стояха на прага с куфарите, а Пенка демонстративно се правеше, че заминаването им не я засяга. Беше се настанила на дивана пред телевизора, който дори не работеше — екранът светеше без звук.
— Е, мамо, тръгваме! — каза Радостин.
— Добре, добре… Лек път — отвърна тя сухо.
— Благодарим! И да не скучаете много без нас! — добави бодро Калина.
— Аз да скучая? Че кога ми остава време! — измърмори Пенка, но след миг не издържа: — Обадете се като кацнете! Все пак път е…
— Разбира се, мамо! — усмихна се синът ѝ и посегна към дръжката на вратата.
— И внимавайте с харченето! Да не се върнете разорени! — подвикна тя след тях.
— Спокойно! Имам разчет — ще стигнат и за почивката в Турция, и за котарака, и дори за нов чайник за вас! — засмя се Калина.
— Чайник ли? — ококори се Пенка.
— Ами да! Нали все се оплаквате, че сегашният бучи като стар локомотив.
— Е, щом е така… благодаря — измърмори тя, а в гласа ѝ за пръв път прозвуча омекване.
— Целувки! — махна Калина и вратата най-сетне се затвори.
В асансьора тя погледна към Радостин:
— Според теб ще се сърди ли цял ден?
— Най-много два часа — усмихна се той. — После ще ѝ мине.
— Чудесно. Значи можем да си почиваме без угризения!
И двамата потеглиха към дългоочакваното си пътуване, оставяйки Пенка Дунавска сама вкъщи — с котката и с леко тракащия чайник.
Същата вечер тя седеше в кухнята и замислено оглеждаше стария уред.
— Хм… наистина вдига шум като влак — прошепна си тя.
Наля си чай, облегна се назад и, въпреки сутрешното недоволство, по устните ѝ се прокрадна усмивка. Оказа се, че денят е минал неусетно — а за скука изобщо не бе останало време.
