— …ще гладувате и ще се върнете посинели! — довърши тя зловещо, сякаш ги изпращаше не на почивка, а на експедиция в пустиня.
— Мамо, стига вече! — възкликна Радостин Балкански. — Няма да ходим на Марс, а в Турция. Там е „ол инклузив“ — храна по цял ден! Дори нарочно да реша да не ям, пак няма да ми позволят!
— Всичко включено, казваш? — ахна Пенка Дунавска, все едно чу нещо крайно съмнително. — И ти вярваш, че готвят читаво? Знае ли човек какви боклуци могат да слагат вътре!
— Мамо, това не е казармена столова — намеси се уморено Радостин, който очевидно съжаляваше, че не е излязъл поне за малко да се спаси от спора. — Нали ти самата твърдеше, че в Турция било рай за стомаха?
— Аз такова нещо? Кога съм го казвала? — смути се тя.
— Когато съседката ти показваше снимки от почивката си. Даже се възмущаваше, че хората там само ядат и пълнеят.
— Утре сутрин тръгваме. И толкова! — отсече Калина Ковач, като сложи край на темата с твърд тон.
— „И толкова“, викаш?! — подскочи свекървата. — Ами ако стане нещо? Изобщо помислихте ли?
— Разбира се — отвърна спокойно Калина. — Имаме застраховка, пари по картата, багажът е готов. Какво повече?
— Повече ли? Трябва да спестявате! — размаха показалец Пенка, сякаш над главите им висеше списък с нейните житейски правила. — Хората събират за нещо съществено, а вие харчите за Турция!
— Именно за нещо съществено събирахме — за почивка. За нас това е важно — не отстъпи Калина.
— А аз? Аз тук сама ли ще стоя и ще се притеснявам?
— О, само това не започвайте — въздъхна младата жена. — Десет дни ще минат неусетно. Даже може да си отдъхнете от нас.
Свекървата скръсти ръце демонстративно, сякаш се подготвяше за нова атака.
— А аз си мислех, че имам разумна и свестна снаха — проточи тя с престорена обида. — Че си сериозна, уравновесена…
— Точно такава съм — усмихна се Калина. — И освен това обичам да се радвам на живота. Опитайте и вие понякога, мамо.
— Аз да се радвам?! — разпери ръце Пенка. — На моите години хората не мислят за веселби!
— На вашите години? Хайде, моля ви! — намигна ѝ Калина. — Вие сте в чудесна форма. Ако искате, ще ви вземем и на вас билет.
— Само това ми липсва! Пази Боже! — замаха тя панически. — На мен и тук ми е добре.
Но по погледа ѝ личеше, че разговорът далеч не е приключил и че тя тепърва ще поставя още условия.
