А за това да пусне пералнята дори не ми се започва. Все едно му предлагам да извърши подвиг от древногръцките митове. „Не знам как се работи с нея“, произнася той тържествено, сякаш пред него стои свръхмодерен космически апарат, а не обикновена машина с два бутона и упътване, залепено от вътрешната страна на шкафа.
Има и едни реплики, които направо ме изкарват извън кожата ми: „Ти си жена, ти ги разбираш тези неща“, „На теб ти се отдава повече“, „Мама винаги сама се оправяше“.
Е, неговата майка сама си е подредила така живота. Аз обаче не съм свекърва си и никога не съм възнамерявала да копирам нечий чужд модел на съществуване.
Този път реших, че стига толкова. Край.
Няма да каним никого на вилата.
Исках почивка. Истинска. Да не вися цял уикенд над печката, да не режа салати и да не слушам семейни хроники до припадък. Казах го на Борислав Рилски цяла седмица по-рано, за да има време да предупреди близките си.
— Този път гости няма да има. Не желая. И няма да отстъпя. Това е окончателно.
Той прие думите ми като лична обида. Намуси се като дете, на което са отказали нова играчка. Два дни едва ми продума. После започна с тънките намеци — майка му щяла да се разочарова, чакала с нетърпение; племенниците му питали кога ще видят чичо си. Аз обаче не помръднах. „Не“ означаваше „не“.
В деня, в който тръгнахме към вилата, Борислав беше по-мрачен от буреносен облак. През целия път мълча. Стискаше волана така, сякаш транспортира не жена си, а чувал с картофи. Пусна си онези протяжни песни, които ме изнервят до крайност, и демонстративно усили звука.
Не реагирах. Нямаше да се хвана на тази детинска провокация. Гледах през прозореца и си представях как ще прекарам следващите два дни — книга в ръка, хамакът под ябълката, може би разходка до езерото. Без спорове кой колко изкарва, без разкази как някога в общежитието варили борш за целия етаж, без писъци на деца и истеричен кучешки лай.
Когато най-после пристигнахме, бях напълно изтощена. Задръстванията, напрежението, събирането на багажа — всичко ме беше смазало. Разтоварихме колата в гробовно мълчание. Борислав театрално поемаше най-тежките чанти, сякаш играеше ролята на саможертвен съпруг, а аз — на неблагодарната му половинка.
— Ще полегна за малко — казах, след като приключихме.
— Както искаш — измърмори той, без да вдигне очи от телефона си.
Настаних се в хамака под ябълката. Въздухът беше свеж, слънцето — меко. Загърнах се с одеяло и затворих очи. Представях си тишина. Само птици, лек полъх и нищо друго. Никакви роднински истории, никакви обсъждания на чужди раждания и детски болести.
Събуди ме пронизителен детски писък.
Първо си помислих, че сънувам. После — че съседите са довели внуците си. А след миг разпознах гласа на свекърва си.
— Не може човек да спи цял ден! Вече втори час мина!
Отворих очи и не повярвах. Цялата му рода — без изключение — се беше настанила на нашата веранда. Свекървата, свекърът, сестра му със съпруга ѝ, трите им деца и дори онова нервно той-териерче, което лае по всичко живо.
Масата беше отрупана като за празник. Салати, плата с мезета, шишчета, разни рулца, торта, плодове — изобилие, достойно за новогодишна нощ.
Станах бавно от хамака, усещайки как гневът се надига в мен като вряща вода. Приближих се към верандата. Настъпи неловка тишина. Само децата продължаваха да тичат и крещят.
— О, най-после се събуди! — възкликна свекърва ми с престорена любезност. — Ела, присъедини се!
Стоях като вцепенена. Думите ми, уговорката ни, правото ми да решавам кого да виждам през почивните дни — всичко беше прегазено.
— Голямо угощение сте спретнали. Сами ли приготвихте всичко? — попитах с усмивка, която ми струваше огромно усилие.
Свекърва ми кимна важно.
— О, това е идея на твоя безценен съпруг. Ние само донесохме нещата.
Обърнах се към Борислав Рилски. По лицето му се разля самодоволна усмивка, толкова ехидна, че за миг ми мина през ума да грабна нещо от масата и да го запратя по него.
Той ме изгледа победоносно и каза:
— Е, как ти се струва?
