— Къде се губиш по това време? Погледна ли часовника изобщо?! — гласът на баща ѝ отново ехтеше откъм кухнята.
— Задържах се в службата — опита се да се измъкне с нервен смях Росица Яворова, но оправданието ѝ звучеше кухо и неубедително.
— В единайсет вечерта ли се работи?! — продължаваше да беснее Кирил Калинов.
Ясмина Колева притисна възглавницата върху ушите си. Този спектакъл ѝ беше до болка познат — не го чуваше за първи път. Майка ѝ щеше да се оправдава, баща ѝ да сипе обвинения, а накрая двамата пак щяха да се сдобрят. До следващия скандал.
Росица имаше връзка. Това беше тайна само за съпруга ѝ. Любовникът ѝ я оставяше съвсем спокойно пред съседния вход, без да се притеснява от хорските погледи. Ясмина неведнъж бе виждала как майка ѝ слиза от лъскава чуждестранна кола, приглажда косата си и тръгва към дома, сякаш нищо не е станало. Съседите също виждаха. И приятелите на семейството. Но всички мълчаха и се правеха, че не забелязват.
„Колко още ще продължава това… Утре съм на училище“, помисли си момичето, когато стрелките показаха полунощ.
В училище Ясмина беше примерна ученичка — председател на класа, участваше във всяка инициатива, завършваше седми клас с отличен успех. Там се чувстваше спокойна. Училището беше нейното убежище от непрестанните караници вкъщи. Понякога ѝ се струваше, че родителите ѝ винаги са живели така. Особено след като Кирил Калинов спря да пътува. Преди беше международен шофьор и рядко се задържаше у дома. После здравословни проблеми го принудиха да се откаже. Започна работа като водач на градски автобус — доходите намаляха, но присъствието му у дома стана постоянно. А с него и скандалите.
Един следобед, когато Ясмина се прибра от училище, завари майка си да тъпче дрехи в куфар. Под окото ѝ се разливаше тъмносиня сянка.
— Стягай се, тръгваме — каза кратко тя.
— Къде? Какво е станало? — сепна се момичето.
— После ще ти обясня. Побързай.
Оказа се, че „доброжелатели“ най-сетне бяха разказали на Кирил Калинов къде и с кого прекарва вечерите съпругата му. Той я причакал пред съседния блок. Следвали викове, сблъсък, сълзи. Накрая ѝ дал точно един час да изчезне от живота му. И тя се възползва от този час.
Отпътуваха със същата кола, която доскоро я оставяше тайно пред дома им.
— Драгомир Вълков — представи се шофьорът, мъж на средна възраст с младежко излъчване и странно безизразни, почти стъклени очи. Именно тези очи се запечатаха в паметта на Ясмина.
— Не мога да кажа, че се радвам на запознанството — отвърна тя хладно, а Росица я изгледа укорително.
Колата навлезе в квартал, който Ясмина никога не беше посещавала. Огромни къщи с високи огради, поддържани дворове, скъпи автомобили. Спряха пред една от най-впечатляващите.
— Харесва ли ти? — попита Драгомир.
— Бива — измърмори тя без особен ентусиазъм.
Интериорът беше като от списание — модерни мебели, скъпа техника, меки килими. Всичко блестеше от ново.
— Това ще бъде твоята стая — отвори вратата на светла стая на втория етаж Росица.
— Добре — прошепна Ясмина.
Легнала върху широкото легло, тя се взираше в тавана и не можеше да осъзнае, че това се случва с нея. Всичко изглеждаше нереално.
На следващия ден я записаха в ново училище. Влезе в класната стая и без да чака покана, седна на последния чин. Искаше време, за да свикне с непознатите лица. Съучениците ѝ не бяха враждебни, но и не проявяваха интерес. Тя остана встрани, сама по себе си. Ученето вече не ѝ носеше предишното удоволствие.
И в новата къща не се чувстваше у дома. Имаше усещането, че е на гости и скоро ще трябва да си тръгне. Дори дрехите си разопакова бавно — вадеше по нещо само когато ѝ потрябва. Единственото предимство — поне в началото — беше, че възрастните не ѝ обръщаха внимание. През деня ги нямаше, а вечер, седнали на масата, разговаряха помежду си, сякаш тя не присъства.
— Добре ли си, дъще? — подхвърляше понякога Росица.
— Да — кратко отвръщаше Ясмина.
Често това беше целият им разговор.
След време момичето забеляза, че майка ѝ очаква дете. Росица стана по-тромава, изморяваше се лесно. Драгомир Вълков се грижеше за нея прекалено старателно — пое домакинството, поръчваше храна, изпълняваше всяко нейно желание. Междувременно двамата бяха сключили брак официално. Постепенно той започна да разпорежда и на Ясмина — да измие пода, да изглади прането, да сготви супа, защото миризмата на пържен лук предизвикваше гадене у майка ѝ.
— Аз защо трябва? — избухваше тя. — Вие решихте да имате дете, оправяйте се сами!
Росица плачеше безмълвно, а Драгомир пребледняваше и после почервеняваше от гняв, докато напрежението в къщата започваше да се сгъстява все повече и повече.
