Някой натискаше звънеца настойчиво и продължително – звукът кънтеше из целия апартамент. Кой ли пък е толкова нетърпелив?
Камелия Велизарова едва се надигна от леглото. Беше прекарала целия ден легнала – от сутринта я свиваше ниско в корема и болката не отминаваше. Според сметките ѝ още беше рано за раждане, а и я беше страх да вика линейка – може би, ако полежи още малко, всичко ще се успокои.
С мъка се довлече до входната врата, превивайки се от болка. Всяка крачка ѝ костваше усилие – коремът ѝ тежеше и я дърпаше надолу. Щом отвори, застина и инстинктивно отстъпи назад.
– Мамо? Ти откъде се взе? – прошепна тя объркано. – Аз… не успях да ти кажа… Влез, моля те. Ох, мамо… – гласът ѝ се прекърши.
Тя се облегна на стената и погледът ѝ се закова в пода – там бързо се разливаше мокро петно.
– Какво става, Камелия? – Росица Балканска остави тежките чанти и притвори вратата. – Детето ми, какво ти е? Хайде, легни веднага! А къде е мъжът ти? Толкова ли го криеше, че до това се стигна!
– В командировка е… – простена Камелия. – Телефона… дай ми го, на масата е!
Майка ѝ ѝ подаде апарата с треперещи ръце.
– Аз не разбирам от тези неща, ти се обади!
Линейката пристигна бързо. Оказа се, че водите вече са изтекли – трябваше незабавно да я откарат в родилното. Докато я изнасяха на носилка, Камелия извика:
– Мамо! Ключовете са на шкафчето! Ще ти се обадя!
– А къде да те търся, кажи поне? – Росица съвсем се обърка.
– В дванайсета ще я закараме – чу се глас на фелдшер, и вратата на линейката се затвори.
Росица Балканска беше пристигнала от селото с пълни чанти – носеше зимнина, сирене и домашни сладки. Но не само заради гостинците бе тръгнала. Искаше сериозен разговор. Отдавна я човъркаше мисълта защо дъщеря ѝ упорито крие бъдещия си съпруг.
Не беше редно така – без сватба, без запознанство с родителите. Хората в селото постоянно я подпитваха.
– Росице, къде изчезна твоята Камелия? Да не се е възгордяла в града? Нито се връща, нито майка си кани. Нещо да не криеш? – подхвърляха съседките.
– Как така ще не знам? – перчеше се тя пред тях. – Всеки ден си говорим по телефона. Дъщеря ми е добре. И годеник си има – свястно момче, заможно и внимателно. Скоро сватба ще правят.
– Скоро ли? – съмняваше се Жулиета Витошки. – От година слушаме за тая сватба. Все я отлагат. Не е на хубаво това, Росице.
Тези приказки ѝ бяха дотегнали до болка, затова Росица Балканска реши лично да отиде и да види с очите си какво всъщност се случва в живота на дъщеря ѝ.
