Непознатата се размърда, сви се още повече под одеялото, сякаш я прониза хлад, и лениво открехна клепачи.
— Мамо… ти ли си? Цялата подгизнах от дъжда и май съм заспала… — прошепна тя със сънена усмивка, после отново притвори очи и потъна в дрямка.
Виолета Радославова усети как сърцето ѝ се качва в гърлото. Без да осъзнае как, излетя навън, сякаш някой я гонеше. За миг дори ѝ мина абсурдната мисъл, че е сбъркала къщата. Но как би могла? Това беше тяхната вила. Само че… фасадата като че ли изглеждаше в различен нюанс. Дали светлината не я подвеждаше?
Главата ѝ натежа и тя се отпусна на пейката до стълбите. В следващия миг я прониза ново съмнение — те изобщо нямаха такава пейка.
Стисна силно очи и започна да брои бавно до десет — стар трик от детството, на който баба ѝ я беше научила: „Когато паниката те залее, преброй до десет и всичко ще си дойде на мястото.“
Поемаше въздух равномерно, докато стигне до края.
Когато отново отвори очи, седеше върху старо дървено трупче, закрепено върху два пъна — направено някога от свекъра ѝ и Велизар Маришки. Телефонът в джоба ѝ завибрира настойчиво. Обаждаше се съпругът ѝ.
— Виолета, защо не вдигаш? Звъня ти вече трети път. Добре ли си? Вкъщи ли си?
Гласът му прозвуча толкова близък и реален, че тя едва не се разплака от облекчение. Започна объркано да му обяснява — че във вилата има момиче, че вътре било разхвърляно, че всичко изглеждало различно.
— Няма как да е вярно — отвърна той недоумяващо. — Кой ще тръгне да влиза в нашата къща? Сигурна ли си какво си видяла?
— Със собствените си очи! Спеше на зеления диван. Представяш ли си? Вдигна глава, нарече ме „мамо“ и пак заспа!
Виолета говореше задъхано. Влезе отново на верандата, прекрачи прага на хола — и застина. Нямаше никого. Нито следа от безпорядък. Всичко беше подредено както винаги.
— Велизаре… тук няма нищо. Нищо не е разместено. Но аз я видях! На дивана беше! — гласът ѝ трепереше.
— Може би си се преуморила в службата? — попита той внимателно. — Защо изобщо реши да ходиш сама? Да почистиш ли? Или ми готвеше изненада? Ако искаш, ще помоля баща ти да те вземе. Аз ще се прибера чак утре и ще се тревожа. И между другото… в хола диванът ни е кафяв, не зелен.
Искрената му загриженост я накара отново да се почувства неловко, но съмнението вече бе посято дълбоко в съзнанието ѝ.
