Пред храма Калина машинално пусна няколко монети в дланта на сляпата гадателка. Жената обаче не ги пусна веднага, а с неочаквана сила стисна ръката ѝ, сякаш се страхуваше да не я изпусне.
— Чедо — прошепна тя с дрезгав глас, — ако мъжът ти заговори за ключове, не му ги давай. Не днес.
Калина се стъписа. Усмивката ѝ застина, а по гърба ѝ премина хлад. Тя никога не беше споделяла с непознати нищо за дома си, още по-малко за онзи разговор от предната вечер, когато Филип Вълков между другото беше споменал, че ще му потрябват резервните ключове.
— Какви ключове? — опита се да се засмее тя, но гласът ѝ излезе неубедителен.
Сляпата жена поклати глава, сякаш виждаше повече от всеки друг.
— Вратата, която се отваря лесно, понякога пуска беда. Помни ми думата.
Калина издърпа ръката си и побърза да се отдалечи, убеждавайки се, че това е просто суеверие. Въпреки това, през целия ден мисълта не я напусна. Когато вечерта Филип наистина я попита къде са оставени ключовете, тя за първи път се поколеба.
— Утре — каза тя след кратка пауза. — Днес нека останат при мен.
Той я погледна учудено, но не възрази. А Калина усети странно облекчение, сякаш с това дребно решение беше затворила врата, зад която се криеше нещо тъмно и необратимо.
