Сега тя беше майка, а Калина Радославова — леля. Истинска леля. И то на момче.
В банята Калина плисна студена вода върху лицето си и се загледа в отражението срещу себе си. Трийсет и две години — тъмна коса до раменете, сиви очи, черти без претенции. Лице, което винаги беше определяла като обикновено. Не ослепителна хубавица, но и не непривлекателна. Албена Маришки винаги бе изглеждала по-жива и забележима — светли къдрици, големи сини очи, естествено очарование. В детството Калина понякога ѝ завиждаше, но с времето това чувство избледня. Всеки си имаше свой път и свои избори.
Тя се освежи набързо, приглади косата си и се върна в спалнята. Филип Вълков вече беше буден, седнал на ръба на леглото, с длани, притиснати към лицето.
— Какво става? — попита той с дрезгав, сънен глас.
— Албена роди. Син! — усмивката сама се разля по устните ѝ. — Отивам до родилното, искам да видя племенника си.
— Чудесна новина — промърмори Филип, протягайки се. — Тръгваш веднага ли?
— Да. Ще се облека и излизам. Искаш ли да дойдеш с мен?
Той поклати глава, докато ставаше.
— Не мога, имам ранна среща в офиса. А и какво да правя там — мъжете така или иначе не ги допускат. Поздрави я от мен.
Калина само кимна. Не се почувства засегната — Филип никога не беше особено близък с нейното семейство, коректен и въздържан, сякаш винаги държеше една крачка дистанция, което щеше да проличи още повече по-късно.
