Радослав не знаеше дали Зоя наистина няма представа къде се крие Маргарита, или просто съзнателно пази тайната ѝ. С упоритост, граничеща с отчаяние, той я тормозеше с обаждания, но телефонът ѝ или оставаше безмълвен, или разговорът приключваше още преди да започне. Когато отиде пред жилището ѝ, тя дори не отвори входната врата. Това окончателно го убеди, че приятелката знае много повече, отколкото е готова да каже.
— Зоя, почакай! Спри за момент! — извика той, щом я зърна.
Жената ускори крачка, втурна се във входа и със сух трясък затръшна вратата след себе си. Радослав започна да блъска по нея и да вика, молейки я да го пусне вътре.
— Какво тропаш като луд? Махай се оттук, че ще извикам полиция! — изкряска възрастен женски глас от прозореца на първия етаж.
— Трябва да вляза, моля ви. Там е бременната ми съпруга.
— Щом не ти отварят, значи не искат да те виждат — отвърна рязко жената.
— Сгреших… изневерих, но не знаех за детето. А то е мое. Обичам я! — думите изригнаха от него, без да успее да ги спре.
— Я чакай, я ми разкажи какво точно си забъркал — смекчи тона си старицата.
— Тук ли? Пред всички?
— А къде иначе? Да не би да те каня у нас? Говори. Може и да помогна — опит имам, не се притеснявай.
И Радослав разказа. Изля всичко, което месеци наред беше трупал в себе си. Жената слушаше внимателно, от време на време възкликваше с „Ох“, „Ех“ или „Гледай ти“.
— Добре, ясно е, че си я оплескал здраво — заключи тя накрая. — Ревността те е заслепила. Ама и това не е оправдание. Човек има глава, за да мисли, не за да пуска вътре всякаква мръсотия при първото съмнение.
— И сега какво да правя? — попита той пречупено.
— Почакай. Да помисля. В кой апартамент е жена ти?
— Осемдесет и трети.
— Осемдесет и трети… Там е Зоя, нали? Тя пък не е омъжена.
— Да, тя е най-добрата приятелка на жена ми. Казва се Маргарита Цветанова. Сигурен съм, че е при нея, щом така ме отбягва.
— Ясно. Стой тук. Аз ще се кача да поразпитам.
Старицата изчезна във входа и повече от два часа не се появи. Радослав вече едва стоеше прав и се отпусна на ниската оградка пред блока.
— Ей, какво си се разположил там? Ще ми строшиш оградата! Аз му помагам, а той — такъв глиган — седнал върху тънките летви, като мечка върху кошер! — провикна се същият глас от прозореца.
— Извинявайте… краката ми се подкосиха.
— Краката му се уморили! Като изневеряваше, не се умори, а сега да почака жена си — голяма тегоба! — мърмореше тя.
Радослав наведе глава, без да отговори.
— Добре. Чуй какво разбрах — поде жената след малко. — Маргарита е там. Но не иска да те вижда. Казва, че никога няма да ти прости. Самата тя не е мислела за подобно нещо, а детето наистина е твое.
— И какво следва оттук нататък?
— Нищо. Прибирай се. Остава ти само да се надяваш, че някой ден ще се поуспокои и ще позволи да виждаш детето. После всичко зависи от теб. Може и да се върне. Много е наранена. И как няма — момичето е едва жива, по болници, с дете под сърцето, а ти се забавляваш с друга. Тук и бетонен човек би се обидил. Хайде, върви си.
Изминаха шест месеца. Маргарита така и не потърси Радослав. От време на време Зоя Рилска изпращаше по някое кратко съобщение, че с нея всичко е наред. Явно съседката все пак беше успяла да я разчувства и тя тайно му даваше знак да не се тревожи.
— Ало, Радослав! Маргарита ражда! — прозвуча развълнуван глас в слушалката.
