Съобщенията не спираха. „Ти си отрова“, „Веселин ще те зареже“, „Ще си платиш за всичко“. Магдалена Яворова не отговаряше. Правеше снимки на екрана, подреждаше ги една след друга, сякаш събираше доказателства за собствената си лудост. После написа кратко на Веселин Маришки: „Срещаме се. Днес. Без обсъждане“.
Той се появи към десет вечерта. Изглеждаше изцеден, не си свали дори якето.
— Майка ми пие хапчета заради теб — изрече вместо поздрав. — Докъде ще стигнеш? Вдигаш драми и ме набъркваш в тях.
Магдалена мълчаливо остави телефона на масата и обърна екрана към него. Кадър след кадър — обиди, заплахи, злоба.
— Не правя сцени — каза спокойно. — Поставям граници.
— Граници? — изсумтя той. — Това са родителите ми. Стисни зъби още седмица, скоро ще си тръгнат.
— Няма да си тръгнат — отвърна тя и прибра телефона. — Майка ти нахлува в спалнята ми всяка сутрин. Баща ти ми разпорежда какво да готвя. А ти… мълчиш.
— Работя! — избухна той. — Нямам време за вашите женски разправии.
Магдалена се изправи, хвана чантата.
— Тогава ще го реша сама. Или те си заминават още днес, или си тръгвам аз. И подавам молба за развод.
Той я гледа няколко секунди, сякаш за първи път я виждаше.
— Сериозно ли говориш? — попита накрая.
— Напълно — отвърна тя и тръгна към вратата.
Нощта прекара у Албена Старозагорска. На сутринта дойде съобщение от Веселин: „Родителите остават. Ако искаш — напускай“. Магдалена не спореше. Набра адвокат.
Разводът мина без викове — студено, делово, само подписи върху листове. Веселин я гледаше в кантората с недоверие, сякаш не вярваше, че ще стигне докрай. Тя не го погледна нито веднъж.
Подялбата на имуществото се проточи. Той отказваше да продава жилището и не желаеше да изплаща обезщетение. След съдебното решение дяловете бяха разделени — на Магдалена се падна една стая. Тя я отдаде под наем на млада двойка, а за себе си нае малко студио в покрайнините.
Веселин звънеше настойчиво, настояваше „чуждите“ да бъдат изгонени. Тя отговаряше кратко с текст: „Моят дял. Моите правила“. Христина Радославова остана да живее при сина си — тримата деляха тристаен апартамент заедно с наемателите.
След три месеца се обади брокерът, който се занимаваше с отдаването.
— Магдалена, имаме проблем. Веселин не плаща ипотеката втори месец. Банката подготвя принудително събиране.
Тя замръзна, стиснала телефона.
— Ако изкупя неговия дял? Сега. И покрия целия дълг?
— Възможно е, ако разполагате със средствата.
— Ще ги имам — каза тя и затвори.
Две седмици почти не спа. Приемаше всеки проект — спешен, сложен, нощен. Клиентите плащаха за скорост, тя не се пазареше. По четири часа сън, очи, затварящи се над клавиатурата. Албена носеше храна и се караше, но Магдалена не спираше.
Още седмица по-късно седеше в банката. Документи, подписи, преводи. Изкупуване на дела на Веселин, пълно погасяване на задължението. Апартаментът премина изцяло на нейно име. Банковата служителка ѝ се усмихна и с официален тон отбеляза, че вече е единствен собственик, а Магдалена излезе навън с усещането, че най-трудното тепърва предстои.
