Гергана Филипова беше застанала пред огледалната витрина на банката и отчаяно търкаше с влажна кърпичка тъмно петно по ръкава си. Кърпичката се оказа последната – изсъхнала и безполезна, тя само размазваше сивата улична мръсотия по евтината материя на пухеното яке.
В джоба ѝ издрънчаха ключове и шепа монети – точно четиридесет и два лева. Всичко, което ѝ бе останало след като плати таксата при нотариуса.
Гергана вдигна поглед към отражението си. Лицето ѝ беше хлътнало, под очите ѝ личаха тъмни сенки, които нито един коректор не можеше да прикрие, а козината на качулката беше сплъстена и безжизнена. За последните шест месеца, докато баща ѝ бавно си отиваше, тя сякаш беше остаряла с пет години. Болногледачки, специална храна, безкрайни платени стаи – всичко това бе източило и последните ѝ спестявания.
Тя пое дълбоко въздух, бутна тежката врата и влезе вътре.
Веднага я заля аромат на скъп парфюм и прясно кафе. Климатикът бръмчеше тихо, разнасяйки уютна топлина, от която на Гергана, премръзнала на спирката, кожата ѝ започна неприятно да сърби.
Тя направи крачка към гишетата.
— Ей! — гласът прониза пространството като удар с камшик.
Към нея вече се приближаваше охранителят. Драгомир Валентинов — така пишеше на табелката върху широките му гърди. Разперил ръце, той вървеше така, сякаш подкарваше добитък.
— Къде си тръгнала? — застана плътно пред нея. От него се носеше миризма на цигари и ментова дъвка.
— Имам час при оператор — каза Гергана, а гласът ѝ неволно потрепери. — Записана съм.
— Записана била, — изсумтя Драгомир Валентинов и я огледа от глава до пети. Погледът му се спря върху износените ѝ обувки, едната залепена с тиксо при подметката. — Айде без приказки. Влязла си да се стоплиш, нали? Отсреща има мол, там е по-топло.
В чакалнята седеше жена на около четиридесет години, облечена в кашмирено палто. Тя сви устни с отвращение и демонстративно дръпна луксозната си чанта „Биркин“ по-далеч от пътеката.
— Драгомир, какво става там? — отегчено попита администраторката с безупречно каре. — Извеждай я, след малко ще има инкасо, само това ни липсва…
— Не съм дошла да се топля, — Гергана бръкна в чантата си. Ципът заяде. — По работа съм.
— Всички сте „по работа“, — изръмжа охранителят и я сграбчи за ръкава. Платът изпука. — Кредит няма да ти дадат, а просия тук не се търпи. Това не е приют. Хайде, вън!
— Пуснете ме! — Гергана се дръпна рязко. Чантата се отвори и върху мраморния под се разсипа папка с документи.
Листовете се разлетяха по плочките като ветрило — удостоверение за наследство, извлечения, нотариално заверени копия.
Драгомир Валентинов стъпи с тежкия си кубинок върху ъгъла на един от официалните листове.
— Събирай си боклуците и изчезвай — изсъска той.
В този миг вратата с табелка „Управител на клона“ се отвори и в залата влезе Ванеса Огнянова — легендарната фигура на този банков филиал, жена, за която се говореше, че умее да се усмихва така, че дори най-шумните клиенти мигом да замлъкнат и въздухът в помещението да стане ледено студен.
