Драгомир Огнянов бавно се отпусна назад в широкия кожен стол зад бюрото. Този стол не беше просто удобство или част от интериора – той носеше сантиментална стойност. Преди две години го бе получил като подарък от единственото си дете, Лора Василева. Тогава тя, развълнувана и убедителна, с пламък в очите му обясняваше, че именно този модел е препоръчван от водещи ортопеди в България за хора, прекарващи безкрайни часове зад работното си място. Тази загриженост го беше разтърсила дълбоко. А сега дори най-съвършената немска ергономика не успяваше да му донесе и капка облекчение, защото срещу него, свита и напрегната, седеше дъщеря му – негово огледало от младостта, също толкова пламенна и непреклонна.
Лора беше скръстила ръце пред гърдите си, сякаш се защитаваше от всяка негова дума. Кракът ѝ нервно потропваше по шарения паркет, издавайки напрежението, което се опитваше да прикрие. В такива моменти Драгомир я разпознаваше до болка – същата твърдост в погледа, същата желязна решителност, отпечатана във всяко движение. Въздухът в кабинета сякаш бе натежал, плътен и задушлив.
— Трябва да разбереш — проговори той тихо, разкъсвайки мълчанието, — че този укор в очите ти няма да ме накара да променя мнението си. Не мога да подкрепя избора ти. Да бъдеш лекар в забутано село не е бъдеще за теб.
— Ти дори не се опитваш да ме чуеш — отвърна тя рязко, а гласът ѝ трепереше от обида. — Говорим сякаш на различни езици. Все едно сме на два отсрещни бряга.
Той прокара длан по лицето си, уморено.
— Красива метафора. Но ако вече цитираме литературата, спомни си как завърши пътят на Симеон Данаилов — с фатално отравяне на кръвта след аутопсия. И след това ти ми се сърдиш, че не искам подобна съдба за теб?
Лора демонстративно отмести поглед към тавана, ясно показвайки, че този довод за нея не означава нищо.
С горчивина Драгомир си помисли колко си приличат въпреки всички разногласия. Не само външно, а и по характер – този вътрешен гръбнак, тази неспособност да се огъват. Още като дете Лора, щом пожелаеше нещо, стискаше устни и го гледаше изпод вежди със същата решимост.
Вината, знаеше той, беше негова. След онзи ужасяващ ден, когато загубиха Красимира Мартинова, а Лора беше едва на пет години, той се опитваше да запълни празнотата с безгранична обич. Обграждаше я с грижи и възможности. За щастие, това не я превърна в капризна и повърхностна млада жена. Напротив – тя порасна съпричастна, интелигентна и целеустремена. Но последното ѝ решение не му даваше покой. Вместо да поеме семейния бизнес, тя избра да бъде обикновен лекар.
А семейното им дело, започнато още от дядо ѝ, отново беше в сферата на медицината – производство на високотехнологично оборудване за болници, а напоследък и верига от успешно развиващи се центрове по естетична медицина. Но след като положи Хипократовата клетва, Лора категорично заяви, че няма намерение да коригира носове и да опъва лица на хора, които могат да си го позволят. Тя искаше да помага истински – така, както го разбираше тя.
— Отказваш да видиш реалността — опита отново той. — Лесно е да говориш за призвание, когато зад гърба ти стоят пари, връзки и най-доброто образование. Лекарската професия е тежък, изтощителен труд, който рядко получава признание.
Ноздрите ѝ се разшириха от възмущение.
— Първо ми даваш свободата да избирам, а после ме упрекваш, че я използвам? — ръцете ѝ се вдигнаха в безмълвен протест. — И не заминавам в края на света! Ще ме разпределят в обикновена районна болница!
— А ако тази болница се окаже в пълна забрава, на стотици километри от всичко? — гласът му се повиши неволно.
Лора пое дълбоко дъх и огледа кабинета. Погледът ѝ премина по портретите на известни личности и се спря за миг на снимката на Стефан Джобсов.
— Знаеш ли какво е казал той, когато е осъзнал, че краят наближава?
— Какво? — попита Драгомир уморено.
— Че часовник за тридесет долара показва същото време като такъв за стотици хиляди. Че пътят е един и същ, независимо от колата. И че самотата може да те намери както в малка квартира, така и в огромен палат.
— И?
— Искам да кажа, че навсякъде има хора. И в големия град, и в малкото село. И аз искам да бъда там, където помощта ми има значение! — думите ѝ горяха от искреност. — Нима човекът, който идва в болницата със стара кола, не заслужава добро лечение?
— Опитвам се да те защитя! — гласът му се пречупи. — Нека това го правят онези, които нямат избор. Аз те отгледах за друг живот!
— Но това е моят живот! — Лора скочи от стола. — Ще отида там, където ме изпратят. Решението ми е окончателно.
С вдигната брадичка тя се обърна и напусна кабинета с бързи крачки. Драгомир остана, вперил поглед в затворената врата, после се наведе и закри лицето си с ръце. Тя не искаше да разбере колко значение имат произходът и позицията в този свят. Родена с всички възможности, тя упорито се опитваше да се откаже от тях.
Погледът му падна върху снимката в сребърната рамка на бюрото – малката Лора в жълта рокля, смееща се безгрижно.
— Ако поне за малко поживее в истинска провинциална забрава, тогава ще осъзнае грешката си — прошепна той.
И точно в тази секунда в съзнанието му започна да се оформя една мисъл.
