Внимателно, сякаш се боеше да не се опари, полицаят пое служебната книжка. Разтвори я. Първо се вгледа в снимката, после повдигна очи към мен. След миг отново върна погледа си към фотографията, сякаш търсеше несъответствие.
Адамовата му ябълка нервно подскочи.
— Веселин… Веселин Странджански… — прошепна той едва чуто и кръвта се отдръпна от лицето му. — Погледнете това…
— Какво пък сега? — изсумтя Странджански и почти изтръгна документа от ръцете на униформения.
Започна да чете. Бавно. Внимателно, сричка по сричка. Виждах как самоувереността се топи, как кожата му посивява. Не защото уважаваше закона — такива като него не се страхуват от правила. Те треперят единствено пред хора, които знаят как да обърнат закона срещу тях. А фамилията Орлова в нашия регион беше добре позната на всеки, който поне веднъж беше бъркал в обществени средства. Баща ми беше съдия с тежка дума, а аз бях пратила зад решетките десетки като Странджански.
В помещението се спусна гробна тишина. Чуваше се единствено монотонното бръмчене на муха, която се блъскаше в лампата над главите ни.
— Цветелина Орлова… — гласът на Странджански се пречупи. Металният тон изчезна, заменен от нервен, почти жалък трепет. — Това значи… вие сте… дъщерята на Лъчезар Ангелов?
— Да — потвърдих с кратко кимване. — Връщам се от погребението му. Вчера го загубих. А междувременно синът ви е решил, че е забавно да унижава жена на шосето.
Погледът му се стрелна към Явор Вълков. Усетил накъде духа вятърът, младежът вече не се хилеше.
— Тате, какво става? Тя е просто…
— Млъквай! — изрева Странджански.
После се обърна отново към мен. Цялата му показност се разпадна като стара мазилка.
— Цветелина Николаевна, приемете съболезнованията ми. Лъчезар Ангелов беше… колос. Истински човек. Ако знаехме… Случилото се е ужасно. Момчетата са млади, глупави. Прекалили са с алкохола.
— Прекалили? — повторих хладно. — Те са шофирали пияни. Нападнаха ме. А вие настоявахте да ми бъде скалъпено обвинение за грабеж. Господин майор, чухте ли това?
Майорът се сви в стола, като намокрено мишле.
— Не… не точно… Тоест… Веселин Странджански се изказа прибързано…
Странджански избърса челото си с кърпичка.
— Не погубвайте момчето. Простак е, ще си понесе наказанието. Ще му взема колата, ще го заключа у дома. Ако искате — ще го поставя на колене.
Той дръпна Явор за ръкава толкова рязко, че онзи едва се задържа на краката си.
— Извинявай се! Веднага!
— Тате, ти нормален ли си… — започна Явор.
Плясъкът от шамара отекна в стаята. Явор замлъкна, притиснал бузата си.
— Моли за прошка, идиот! Осъзнаваш ли на кого си посегнал?!
В очите на Явор имаше чист ужас. Никога не беше виждал баща си такъв — уплашен.
— Извинявайте… — измърмори той, без да ме поглежда. — Не знаех.
Гледах ги без никакво удовлетворение. Само отвращение, лепкаво и тежко.
— Господин майор, върнете ми удостоверението — казах спокойно.
Полицаят скочи на крака и ми подаде книжката с двете си ръце, сякаш държеше нещо свято и неприкосновено.
