– Госпожице, изпуснахте си портмонето!
Ралица Соколова се обърна рязко и срещна погледа на непозната жена. От пръв поглед личеше, че е без дом – сплъстена, мръсна коса, странно подбрани дрехи, а в ръцете ѝ – износена количка, преживяла какво ли не. И все пак в нея имаше нещо красиво: кръгло, светло лице, малък вирнат нос и огромни очи, почти кукленски. Жената държеше червено портмоне. Същото, което Мартин Огнянов ѝ беше подарил за последната Нова година, а майка ѝ тогава подхвърли, че такъв подарък носи лош късмет. Оказа се права – малко след четиринадесети февруари двамата се разделиха.
– Благодаря – каза Ралица и пое портмонето от напуканите ръце. Ноктите бяха дълги и начупени, но учудващо чисти, което ѝ направи впечатление. А и самият факт, че жената го връщаше, будеше уважение – вътре имаше не само карти, но и пари, банкнотите се подаваха отстрани и нямаше как да не ги е забелязала.
– Не си струва да се тормозите заради него – добави непознатата. – Млада сте още, ще срещнете друг.
Ралица усети как бузите ѝ пламват. Преди минути се беше скарала с Радослав Ковач на паркинга, изскочи от колата му и затръшна вратата. Тичаше по заледения асфалт, опитваше се да запази равновесие на токчетата и дори не усети кога портмонето се изхлузи от джоба ѝ. Радослав не я упрекваше без причина – тя си беше разпиляна.
– Благодаря… – промърмори тя, извади от портмонето столевка и я подаде.
Жената не се поколеба, взе парите и се усмихна:
– Да си жива, мило момиче.
Изглеждаше напълно адекватна и Ралица неволно се запита как е стигнала дотук. Алкохол? После си помисли, че може би е сгрешила, като ѝ даде пари – ще си купи евтин алкохол, ще заспи на някоя пейка и ще измръзне. От жената не се носеше мирис на пиене, а на застояли дрехи и немито тяло. И все пак съмнението остана.
Непознатата сякаш прочете мислите ѝ.
– Знам, че не изглеждам добре – каза тихо. – Животът е странен, мила. Никога не знаеш какво ще ти поднесе утре.
По-късно Ралица не успя да си обясни какво я подтикна. Съжаление, яд на Радослав, желание да направи нещо добро… След седмица братът на Радослав щеше да дойде, а Ралица вече беше обещала да освободи стаята си, която доскоро отдаваше под наем.
– Имам свободна стая в общежитие – изрече тя неочаквано дори за себе си. – Ако искате, можете да останете там, докато стъпите на краката си.
В този миг се почувства почти като благодетелка. В очите на жената обаче не проблесна благодарност, а по-скоро предпазливост.
– Защо ти е това? – попита тя.
Ралица вдигна рамене.
– Така или иначе не се използва.
Жената я гледа мълчаливо няколко секунди, без да откъсва поглед. Ралица започна да трепери – беше облечена с мисълта, че ще се придвижва с кола, а тънките чорапогащи вече не спираха студа.
– Добре – съгласи се накрая тя. – Но нямам с какво да плащам.
– Разбирам.
– Казвам се Камелия Ковач.
– Ралица Соколова.
До общежитието стигнаха с автобус. Там Ралица за първи път усети какво е да си от другата страна – хората се отдръпваха от тях, а една жена дори настоя пред шофьора да ги свали. Миризмата от Камелия наистина беше тежка. Затова, щом пристигнаха, първата ѝ работа беше да я прати под душа. Стаята беше прилична – със собствен санитарен възел и малък котлон за готвене. В гардероба още стояха старите дрехи на Ралица. Двете бяха с еднакъв ръст, но Камелия беше много слаба, докато Ралица още от тийнейджър носеше XL, независимо от всички опити да отслабне.
– Може ли да попитам нещо? – несигурно поде Ралица.
– Как се озовах на улицата ли?
– Да.
Камелия седна на ръба на леглото, загърната в стария халат на Ралица. От чашата с чай, която стоеше пред нея, се виеше пара.
– Напуснах семейството си, когато синът ми беше на девет – започна тя бавно. – Тръгнах си при друг мъж. Знам, че ще ме осъдиш, както би направил всеки на твое място, но в онзи брак се чувствах като човек без въздух и не виждах друг изход, освен да си тръгна.
