– Мамо, почакай… – гласът на Драгомир Александров звучеше несигурно и задавено. – Къде ще ходим в десет вечерта? Успокой се, моля те…
– Не! Това няма да го преглътна! – кресна Тодорка Вълкова. – Ти мъж ли си, или парцал? Тя те срина! И мен унизи! Пералнята ѝ била свидна! Ще ѝ я върна, да си пере сама!
Вратата на входа се затръшна с трясък и апартаментът потъна в глуха тишина. Цветелина Костова си пое дълбоко въздух и отвори бутилката шампанско. Тапата изщрака меко, удряйки се в дланта ѝ. Тя си наля в обикновена керамична чаша, отчупи парченце шоколад и за първи път тази вечер усети как напрежението леко се отдръпва.
Около десет минути по-късно някой почука плахо на вратата на спалнята.
– Цвети… – гласът на Драгомир беше притихнал. – Отвори, моля те. Заминаха.
Тя не отговори.
– Цвети, стига… Разбрах. Бях глупак. Отвори, моля те. И… гладен съм.
Тя стана, пристъпи до вратата и завъртя ключа. На прага стоеше Драгомир – приведен, със сведени рамене и поглед на човек, който знае, че е сбъркал.
– Майка ти тръгна ли си? – попита тя тихо.
– Да. Хвана такси. Викаше чак до асансьора. Закани се утре да прати хамали и да си вземе пералнята.
– Не е нужно, – въздъхна Цветелина. – Нека си я ползва. Проблемът никога не е бил в пералнята.
– Знам… – той влезе и седна на ръба на леглото. – В мен е. Свикнал съм ти да оправяш всичко. Пари винаги някак се появяват, решения – също. Не се замислих. Наистина.
– Следващия път мисли, – тя седна до него. – Защото може и да няма „следващ път“. Уморих се да бъда човекът, който винаги измисля изход. И аз искам някой да се грижи за мен.
– Прости ми, – той стисна ръката ѝ. – А… вярно ли е, че има само картофи?
– Абсолютната истина, – усмихна се тя криво. – Но ако поровиш във фризера, ще откриеш пакет пелмени. Аварийният резерв.
Очите му светнаха.
– Пелмени? Сериозно? Ти си злато! Хайде да ги сварим, че от сутринта съм на елда.
Двамата се преместиха в кухнята. Празничната подредба – кристал, салфетки и купчина картофи – изглеждаше като странна художествена инсталация. Драгомир събра картофите в една чиния.
– После ще ги изпържим с масло и лук, – заяви той делово. – И това си е вечеря.
Докато водата завираше, той я прегърна отзад.
– Обещавам ти – прошепна в косата ѝ. – От следващата заплата започваме да спестяваме отначало. Без заеми и без „помощи“. И аз ще пазарувам. Честно.
– Ще видим, – отвърна тя, вече без горчивина.
Новата година посрещнаха под звъна на часовника, хапвайки пелмени със сметана на изискано подредената маса. Консервата с шпроти остана затворена – за Коледа. Драгомир намери бутилка водка в бара – единствената оцеляла, а Цветелина допи шампанското си.
Това беше най-необичайният, най-тихият и може би най-искреният Новогодишен празник в живота им.
Пералнята, разбира се, Тодорка Вълкова така и не върна. Но и престана да звъни – засегна се. За Цветелина тези две седмици тишина се оказаха най-хубавият подарък. Най-сетне си пое дъх.
Месец по-късно Драгомир се прибра с тежки пазарски чанти – имаше риба, сирене, плодове.
– Това е за нас, – каза той, подреждайки покупките. – А на майка ми взех торта. Малка. Минах да я поздравя за празниците.
Цветелина се усмихна. Урокът с картофите явно беше научен. Понякога празната чиния казва повече от всички обяснения.
