— Сигурно говориш за Теодор Лъвов — кимна старицата след кратко мълчание. — Навремето работеше заедно с баба ти в библиотеката. После изчезна без обяснение. А ето че пак се е появил. Странна душа е… но хората казват, че сърцето му е чисто.
Мария Вълчанова благодари и продължи по пътя си, потънала в мисли.
Същата вечер на вратата ѝ се почука. Когато отвори, пред нея стоеше мъжът от парка — същият поглед, същият шлифер.
— Извинете, че ви безпокоя — каза тихо. — Има нещо, което трябва да получите. Тогава не се осмелих.
От вътрешния джоб на палтото си извади малък тефтер с кожена подвързия, потъмняла от времето.
— Това е дневникът на баба ви. Тя настояваше да стигне единствено до вас.
Мария пое тефтера, а гърдите ѝ се свиха от внезапно вълнение.
— Защо само при мен? — прошепна.
Теодор я погледна право в очите.
— Защото написаното вътре може да преобърне всичко.
По-късно Мария седеше на ръба на леглото, с дневника в ръце. Кожата беше грапава, по нея имаше прах, а от страниците се носеше особен, топъл аромат на минало. Тя отвори първия лист и позна почерка веднага:
„Ако четеш това, значи вече ме няма. Трябва да знаеш — парите, които оставих за теб, не са случайни. Те са плод на тайна, която пазех цял живот. Не са от пенсия, нито от спестявания. Получих ги от човек, когото обичах, но за когото никой не биваше да узнае. Сега е твой ред — използвай ги така, че да не повтаряш моите грешки.“
Студена тръпка премина по гърба ѝ. Теодор Лъвов беше мълчал години наред, но истината явно му беше тежала.
Същата вечер ѝ се обади Живко Балкански. Гласът му беше дрезгав, но нахалството прозираше ясно:
— Мария, хайде да се разберем. Купи ми един апартамент. За теб пак ще остане. Иначе… животът е дълъг, а по улиците стават разни неща.
Тя се сепна. Това вече беше откровена заплаха.
— Ти не си никой за мен — отвърна хладно и прекъсна разговора.
Телефонът звънна отново. И пак. После дойде съобщение: „Ще съжаляваш.“
На следващия ден Мария се срещна с Теодор в старо чайно заведение недалеч от библиотеката. Той държеше чашата с черен чай с леко треперещи пръсти.
— Страхуваше се — каза той. — Страхуваше се, че семейството на мъжа ти ще я съсипе. Затова написа онези думи.
— А защо ти мълча толкова време?
— Защото и аз бях част от тази история — вдигна поглед той. — Аз бях човекът, от когото дойдоха парите.
Мария застина.
— Вие…?
— Да. Обичах баба ти. Не можехме да бъдем заедно, но ѝ помагах, както можех. Това беше моят начин да ѝ благодаря — за силата ѝ, за това, че не се пречупи. Сега всичко е при теб. Не позволявай да ти го отнемат.
Тя кимна. Вътре в нея се бореха срам, горчивина и ново, неочаквано усещане за собствена сила.
Седмица по-късно Любен Костов се изправи пред съда. Заседанията бяха изтощителни — крясъци, обвинения, престорени сълзи. Галина Странджанска изигра цял спектакъл, обвинявайки Мария, че е „разрушила семейството“. Живко Балкански седеше с подпухнали очи и гледаше съдията с фалшиво разкаяние.
Законът обаче беше ясен. Съдията произнесе решението без колебание:
— Наследството не подлежи на разделяне. Средствата остават изцяло на Мария Вълчанова.
Живко изхвърча от залата и тресна вратата така, че ехото отекна дълго. Любен остана неподвижен, със свити юмруци. Свекървата плачеше и сипеше проклятия.
А Мария за първи път от много време усети как може да диша с пълни гърди.
Тя си купи апартамент в нова сграда — просторен, светъл, с прозорци към вътрешен двор, където сутрин деца тичаха и ритаха топка. В хола имаше диван, в кухнята — голяма маса, достатъчно широка не само за чинии, но и за бъдещи мечти.
Теодор Лъвов понякога ѝ звънеше, за да попита как е. Понякога се срещаха и просто седяха на пейката до библиотеката, без думи.
Семейството на Любен постепенно се разтвори от живота ѝ като шумен, неприятен сън. Само понякога, в съня си, Мария чуваше гласа на баба си:
„Живей своя живот, Машенка.“
И Мария живееше.
