Нищо не можеше да ме извади от това състояние — поне така ми се струваше.
— Не е толкова безнадеждно, колкото го виждате в момента — промълви мъжът кротко. — Понякога е нужно само малко човешка топлина. А ако съдбата се смили — и някаква работа.
— Работа ли? — повторих разсеяно.
— Да. По образование съм инженер. А на практика — без посока и без място, където да ме чакат.
Опита се да се усмихне, но в тази усмивка имаше толкова натрупана умора и болка, че думите сами излязоха от устата ми:
— Елате у нас. Ще хапнете нещо топло и ще се стоплите.
— Сериозно ли го казвате? — погледна ме с недоверие.
— Изглеждате ли ви опасен?
— Не. Просто… пречупен.
— Тогава няма проблем.
В таксито се представи — Красимир Вълков. Разказа ми, че е работил в строителна компания, проектирал сгради, докато фирмата не фалирала. Заплатите така и не били изплатени. Съпругата му си събрала багажа и заминала при майка си с думите, че не желае „да потъва заедно с него“.
Щом прекрачи прага, той застана до радиатора и разпери ръце, сякаш се страхуваше топлината да не изчезне. Предложих му баня, чисти кърпи и стар халат — останал от Валентин Борисов.
— Сигурна ли сте? — поколеба се той.
— Напълно. Човекът, който го носеше, отдавна не е част от живота ми.
Докато той се къпеше, стоплях супа и се чудех дали не върша пълна глупост. Да приютиш непознат — като сцена от евтин трилър. И все пак вътре в мен беше спокойно.
Когато излезе от банята, едва го познах — подреден, с чист халат, сдържан и някак достолепен.
— Сигурни ли сте, че не сте аристократ под прикритие? — пошегувах се неусетно.
— Не — усмихна се тъжно. — Просто животът ме бутна надолу.
Вечеряхме заедно. Той сподели своята история, аз — моята.
— Какво ще правите оттук нататък? — попита Красимир Вълков.
— Ще се разведа. А после… ще видя.
— Вие сте от силните — каза уверено. — Такива хора съдбата не успява да смаже.
Остана до сутринта. Когато се събудих, вече го нямаше. На масата ме чакаше бележка:
„Благодаря за добротата. Дадохте ми причина да се изправя.“
Месеците се нижеха. Разводът беше финализиран, смених ключалките. Валентин Борисов звънеше, пишеше, настояваше да „поговорим“. Не отговарях — нямаше какво да се каже.
И една вечер, докато се прибирах след работа, го видях пред входа.
