— Няма значение откъде… По-важното е, че вече съм наясно къде ми е мястото. И то със сигурност не е във вашето семейство — каза Виолета Филипова, изправи се и застана до прозореца. Фойерверките още разкъсваха нощното небе. — Между другото, честита Нова година. Мен така и не ме поздрави.
Тя прекъсна разговора и остави телефона с екрана надолу, сякаш да заглуши всичко неизказано.
Красимир Ковач се появи у дома сутринта на втори януари. Изглеждаше изтощен, с намачкани дрехи и посивяло лице.
— Майка ми е в болница. Обезводняване. Елица не ми говори. Гостите си тръгнаха набързо, дори без сбогом — изрече тихо, без да я поглежда. — Всичко се превърна в пълен хаос. Някакъв празник с тежък махмурлук.
Виолета стоеше до прозореца, с чаша кафе в ръка.
— Жалко, наистина.
— Смяташ ли, че това е нормално? — вдигна очи той.
— А ти смяташ ли, че е нормално дванадесет години да държиш жена си като домашна прислужница? Да не ѝ позволяваш да седне на масата с роднините ти? Да я караш да харчи и последните си пари за хора, които открито я презират?
Красимир замълча.
— Знаеш ли кое е най-ироничното? Щях да простя. Само ако поне веднъж беше застанал до мен. Ако беше казал на майка си, че съм твоя съпруга, а не готвачка. Но ти мълча. Цели дванадесет години.
— Не съм осъзнавал, че за теб е толкова важно…
— Точно в това е проблемът. Ти изобщо не си мислил за мен — тя свали якето му от закачалката и му го подаде. — Приготвяй се. Отиди при майка си, не е добре. А аз ще реша дали ми е нужен съпруг, който вижда в мен единствено човек за кухнята.
Той взе якето, постоя неловко, сякаш търсеше думи. Не намери. Облече се и излезе.
Виолета затвори вратата и се облегна на касата. Тишината в апартамента беше силна, но този път не тежеше. Тя носеше лекота — като след свален товар, носен прекалено дълго.
Навън беше студено, ясно и спокойно. Новата година тепърва започваше. И за първи път — беше изцяло нейна.
