Една нощ, след изтощителна смяна, когато умората вече беше притъпила всякакво търпение, не издържах и отново набрах Пламен. Телефонът звъня дълго, сякаш нарочно ме държеше в напрежение, а после вместо неговия глас се чу непозната жена.
— Ало?
Студ премина по пръстите ми, сякаш кръвта внезапно се отдръпна.
— Извинете… Пламен Радев там ли е? — изрекох несигурно.
Настъпи кратка пауза.
— В банята е — отговори тя спокойно. — Коя го търси?
Затворих, без дори да се сбогувам.
Сърцето ми блъскаше болезнено, сякаш се опитваше да пробие гърдите ми. Седях на ръба на леглото, стискайки телефона, и не можех да осмисля случилото се. Умът ми трескаво редеше оправдания — болногледачка, съседка, далечна роднина. Но тонът ѝ, увереността, лекотата, с която говореше — нищо в това не звучеше случайно.
Около половин час по-късно Пламен се обади.
— Диана, ти ли звъня? Телефонът ми беше в другата стая.
— Кой вдигна? — попитах тихо.
— Някаква грешка сигурно. Тук връзката е ужасна.
Говореше бързо, накъсано, нервно, сякаш всяка следваща дума можеше да го издаде. Не настоях. Казах, че съм изтощена, и прекъснах разговора.
Тази нощ почти не мигнах. Мислите се въртяха безспир, тревогата ме притискаше, но въпреки всичко се вкопчвах в надеждата, че има логично обяснение, което просто още не виждам.
Мина още една седмица. После още дни. Пламен спря да се обажда напълно.
Тогава реших да тръгна.
Взех си няколко почивни дни, приготвих на Мила малка раничка и ѝ казах, че ще идем да посетим баба ѝ. Детето се зарадва, през целия път не спираше да говори и да си представя колко изненадан ще бъде татко ѝ.
Къщата на Керанка Христова ни посрещна с непривична тишина. В двора имаше непозната кола. Портата беше отключена. Почуках — никой не отвърна. Натиснах вратата и тя се открехна бавно.
И тогава чух гласове.
— Нали каза, че няма да дойде — изрече раздразнено жена.
— Не съм очаквал да се вдигне така и да тръгне с детето — отвърна Пламен.
— Смяташ ли изобщо да ѝ обясниш нещо?
Замръзнах. Мила стискаше ръката ми, без да разбира какво става.
— После. Сега не е моментът — каза той глухо. — Майка ми е в стаята.
— Каква майка? — изсумтя жената. — Тя е в санаториум от две седмици.
Пред очите ми притъмня.
Натиснах вратата по-силно и влязох в антрето. Пламен стоеше до кухненската маса. До него — висока тъмнокоса жена, около трийсет и пет годишна, облечена с домашен халат.
Той пребледня.
— Диана… ти си тук?
Мълчах. Мила се притисна към мен.
— Тате? — прошепна тя.
Жената бавно свали хавлия от закачалката, сякаш участваше в сцена от евтин сериал.
— Значи ти си тя — каза с хладна усмивка. — Това ли била твоята „временна трудност“?
Пламен хвана главата си с две ръце.
— Не е това, което изглежда…
Изненадващо в мен се настани странно спокойствие.
— Къде е Керанка Христова? — попитах равнодушно.
Той сведе поглед.
— В рехабилитационен център. Имаше усложнение, но сега е стабилна.
— Защо ме излъга?
— Аз… не знаех как да ти кажа.
— А тя коя е? — посочих жената.
— Ясмина Маришки — отвърна тя вместо него. — Заедно сме от година.
Година.
Не виках. Не плаках. Просто вдигнах Мила на ръце.
— Значи не си заминал при майка си — казах тихо. — Замина при нея.
Пламен направи крачка към мен.
— Диана, почакай. Всичко е сложно. Обърках се. Ти все си на работа, винаги изтощена, ние се отдалечихме…
Горчива усмивка се появи на лицето ми.
— А ти реши да „се сближиш“, като си намериш друга жена и оставиш седемгодишната си дъщеря без обяснение?
Ясмина скръсти ръце.
— Той възнамеряваше да ти каже. Просто не намираше начин.
— Разбира се — отвърнах тихо. — Колко благородно.
Мила трепереше в прегръдките ми, притиснала лице в рамото ми, и аз усетих как този миг ще се превърне в границата, след която нищо вече няма да бъде същото.
