— Калин Балкански, момчето ми, ела при мен — гласът на Камелия Калинова проряза залата, след като тя без колебание взе микрофона директно от водещия.
Десислава Яворова остана седнала, вперила поглед в покривката, а пръстите ѝ изстиваха и губеха чувствителност. През цялата вечер бъдещата ѝ свекърва я наблюдаваше с онзи студен, измерващ поглед, сякаш преценяваше стока с дефект. Още при посрещането на гостите Камелия Калинова шепнеше на приятелките си с престорена усмивка: „Какво да се прави — момчето се залюби в едно момиче от общежитието.“ Когато донесоха салатите, тя демонстративно бутна чинията: „Не знам откъде е поръчано това, но аз подобно нещо няма да ям.“
Под масата Калин не спираше да стиска ръката на Десислава. Не възразяваше, не говореше — тя усещаше, че се опитва да спаси поне илюзията за празник.
— Искам да направя подарък на младоженците — заяви Камелия Калинова и извади от чантата си връзка ключове с лъскав ключодържател на скъпа марка. — Калине, заповядай. Колата е отпред. Бизнес клас. Всички документи са само на твое име.
Тя сложи ключовете пред сина си и се обърна към гостите.
— Само на моя син. Защото не съм глупава и прекрасно знам как живеят младите семейства днес. Днес любов, утре — развод. И нека тази бедна селянка от наета стая да си запомни: апартаментът е мой, колата е моя и тя няма да получи нищо, ако нещо се обърка.
От страната на роднините на младоженеца се чу приглушен присмех. Близките на Десислава бяха замръзнали, сякаш смалени до стената.
— Мамо, какво говориш? — Калин пребледня.
— А какво лошо казах? Истината. Всеки трябва да знае мястото си.
Десислава стисна салфетката толкова силно, че я разкъса. В нея кипеше желание да стане и да напусне залата, но преди да успее, от мястото си се изправи баща ѝ.
Стоян Велизаров стана бавно и тръгна към сцената. Камелия Калинова го гледаше отвисоко — тя на токчета, той с обикновени обувки.
— Дайте микрофона — каза спокойно.
— За какво ви е? — сопна се тя, без намерение да го пусне.
— Дайте го.
С неохота и иронична усмивка тя му го подаде.
Стоян Велизаров замълча за миг, огледа залата, после спря поглед върху дъщеря си.
— Цял живот работя по строежи. Вдигам къщи за други хора. Преди двадесет и пет години започнах да строя и една за себе си. Извън града. Тухла по тухла. Всяка свободна минута.
В залата настана пълна тишина.
— Сам сложих покрива. Сам поставях прозорците. Мислех, че този дом ще събере цялото ми семейство. А днес разбрах, че е време да го подаря.
Той извади плик от джоба си.
— Тук са документите. Къщата е прехвърлена на Десислава. Изцяло на нейно име. За да не си позволи никой никога да твърди, че дъщеря ми няма покрив над главата си. Може и да нямам кола за три милиона лева, но знам едно — дъщеря ми е честна и трудолюбива. А ако за някого тя е „селянка“, това говори не за нея, а за онзи, който я нарича така.
Той върна микрофона и се върна на мястото си. Първи започнаха да ръкопляскат роднините на булката, а след секунди аплодисментите заляха цялата зала.
Камелия Калинова стоеше до масата си с изкривено от гняв лице.
Калин гледаше ту майка си, ту ключовете. После се изправи, взе ги и се приближи до нея.
— Мамо, благодаря ти за жеста. Но няма да го приема.
Той остави ключовете пред нея.
— Ти луд ли си? — изсъска тя. — Знаеш ли колко струва това?
— Зная. Но не искам да карам кола, подарена с условие. Това не беше подарък, а унижение за жена ми. Пред всички.
— Аз го направих заради теб!
— От какво ме защитаваше? От момичето, което обичам? От баща ѝ, който двадесет и пет години строи дом? Ти цял живот ме учеше, че най-важното са парите, а се оказва, че има нещо далеч по-ценно, което разбрах тази вечер.
