Тя не отвърна нищо. Само наклони глава в знак на съгласие и сви дланите си толкова силно, че ноктите се впиха в кожата. Калина обичаше Антон. Венета Пиринки също го обичаше. А той, без да го изрича директно, вече беше избрал Венета. Най-мъчителното беше, че Калина не успяваше да я намрази. Не ѝ идваше да крещи, нито да се ядосва. Венета се държеше за това чувство като за последното, което ѝ позволяваше да диша. А как се отнема въздух от човек, който и без това се задъхва?
Когато слязоха на тяхната спирка, двете сестри предложиха да изпратят Антон до входа. Истината беше, че просто искаха да запомнят къде живее. Щом останаха сами, Венета я погледна и попита с онзи привидно небрежен тон:
– За какво си шушукахте в електричката?
– За нищо – побърза да отговори Калина. – Просто глупости.
Онази Венета от преди щеше да настоява, да я притисне, да не я остави. Но тази Венета замълча. Хвана Калина под ръка и тръгна редом с нея. Така вървяха – без думи, с преплетени ръце. Две сестри, между които за броени дни се беше разтворила пропаст.
Идеята да се престори на болна не дойде при Калина като героична саможертва, а като единствен изход. Да наблюдава как между тях се заражда нещо красиво беше непоносимо. Тя стопли термометъра и надуши черен пипер, за да киха убедително. Майка им, изтощена от постоянните кризи на Венета, махна с ръка разсеяно: „Почивай си, Калинче.“ Баща им само я потупа по косата.
– Не се отегчавай – подвикна Венета, вече нахлузила маратонките. – Ще ти донеса някое пастиче. Ако не забравя.
Вратата се затвори. Калина се приближи до прозореца и облегна чело на студеното стъкло. След малко ги видя да излизат от входа. Антон говореше нещо, а Венета се смееше, отметнала глава назад. Хвана го под ръка – леко, естествено, сякаш винаги е било така. Нито веднъж не се обърнаха.
Така започна лятото на самотата.
Ревността разяждаше Калина отвътре. В ума ѝ непрекъснато се въртяха картини – за какво ли си говорят, къде ли седят, дали той докосва ръката ѝ. Гледаше общите им снимки в историите и плачеше. После дойде яростта – към Венета заради слепия ѝ егоизъм, към Антон, че не забеляза, не попита, не се сети да каже: „А Калина?“ След това всичко се превърна в празнота.
– Мамо, може ли да отида при баба на село? – попита тя един ден.
– И кой ще помага на Венета? – отвърна майка ѝ. – В края на лятото ще идем всички заедно.
На Калина ѝ се искаше да изчезне. Да се стопи и да не вижда повече този румен цвят по бузите на сестра си, тази тайнствена, влюбена усмивка.
Една вечер Венета се прибра по-късно от обичайното, седна на ръба на леглото и каза:
– Калин… Ние с Антон… Ами, всъщност сме заедно.
Изрече го предизвикателно, без да откъсва поглед от нея. Калина събра сили, които не знаеше, че има, и се усмихна. Най-неистинската усмивка в живота ѝ.
– Наистина ли? Чудесно. Радвам се за теб.
Венета я изучаваше няколко секунди. После лицето ѝ се озари, тя я прегърна и притисна буза до рамото ѝ.
– Благодаря ти. Ти си най-добрата. Толкова съм щастлива, нямаш представа!
Калина стоеше неподвижно, страхувайки се да не се разплаче или да извика. Най-добрата. Винаги беше така – най-добрата сестра, най-грижовната, най-удобната жертва. А сега и най-верният съюзник в първата любов на Венета.
Остатъкът от лятото се разтвори като дим. Венета живееше сякаш всяка минута трябваше да побере две. Излизаше сутрин и се прибираше по тъмно – понякога със задъхан пристъп, друг път със сияние в очите. Разказваше на Калина на пресекулки: как са пътували до другия край на града за странен сладолед, как Антон я учил да хвърля камъчета по вода, как тичали след топката с Ембър. Калина слушаше, кимаше, задаваше въпроси, докато вътре в нея всичко бавно изгаряше.
Един път, докато Венета, смеейки се, описваше как Антон се подхлъзнал в локва, гонейки каишката на Ембър, Калина не издържа. Въпросът, който я измъчваше от самото начало, излезе наяве:
– Вени… Ти каза ли му за болестта?
Смехът секна. Венета се облегна назад, а лицето ѝ изведнъж стана зряло и уморено – такова, каквото беше след безсънните нощи.
– Да – отвърна тихо, ясно. – Казах му. Още в деня, когато… когато си признахме.
– И той? – гласът на Калина потрепери.
Венета повдигна рамене с престорена лекота.
– Каза, че това не променя нищо. Че има леля с диабет и тя също постоянно трябва да се пази.
Антон не разбираше. Не беше виждал нощните кризи, ужаса в очите на майка им. За него Венета беше само светкавица – ярка, заслепяваща, кратка.
– Той е добър – прошепна Калина, защото трябваше да каже нещо.
– Най-добрият – поправи я Венета и погледът ѝ отново се изпълни с мечти. – Понякога си мисля, че може би така е по-добре. Че времето е малко. Няма да ни омръзне, няма да стане обикновено. Ще остане само чистото щастие.
Калина гледаше сестра си и виждаше колко силно тя вярва в тази красива и ужасяваща приказка. Позволи ѝ да отнеме не само момчето, но и самото ѝ лято, шестнайсетте ѝ години, първата ѝ любов, защото иначе Венета нямаше да преживее всичко това.
Калина застана пред огледалото и дълго се взираше в отражението си – в здравия си цвят, в ясния поглед, в устните, които не посиняваха от липса на въздух. За първи път в живота си ѝ се прииска да бъде по-слаба, да носи и тя в гърдите си онази „синичка“, както в детството наричаха кашлицата на Венета, за да има някой, който да я погледне и да каже, че това не променя нищо.
