Бившата ми свекърва съвсем случайно разбра как живея след развода. Изобщо не беше подготвена за мисълта, че съм по-щастлива, отколкото нейният син някога ме е правил.
Самообслужващата се каса издаваше пронизителни сигнали и сякаш нарочно се бавеше. Ралица Балканска прокара буркан с маслини през скенера и протегна ръка към терминала за плащане. Някой зад тях изпсува раздразнено.
— Къде, по дяволите, трябва да се натисне това?
Ралица се обърна и застина. На съседната каса стоеше Живка Велизарова, нервно почукваща по екрана. Сивата ѝ коса беше набързо прибрана, палтото — овехтяло, а в ръката стискаше евтина чанта. Същата жена, която преди три години я беше обявила за негодна съпруга.
Настъпи кратка, неловка тишина. Първа я разпозна Живка Велизарова.
— Ралица? — гласът ѝ потрепери. — Това ти ли си?
— Добър ден, госпожо Велизарова.
Ралица спокойно довърши плащането. Новото ѝ палто стоеше елегантно по фигурата, кожената ѝ чанта беше оставена до количката, а тя не се замисляше за цените, докато пазаруваше.
Бившата свекърва я огледа от глава до пети — поддържани ръце, свежо лице, никакъв спомен от изтощената жена, която преди две години си беше тръгнала само с един куфар.
— Да помогна ли? — предложи Ралица и посочи терминала.
Живка Велизарова отстъпи назад. Ралица набързо плати покупките ѝ — хляб, мляко и най-евтините кренвирши. Някога не би обърнала внимание на подобни детайли, но сега неволно сравни това с пълната си количка.
— Благодаря — промърмори Живка Велизарова. — Преди Орлин Симеонов се занимаваше с тези неща, а сега…
Тя замлъкна и се изчерви.
Излязоха едновременно навън. Ралица се насочи към новия си автомобил. Живка Велизарова спря до спирката, но се обърна още веднъж.
— Сама ли си го купи? — попита, сочейки колата.
— Да. Работя от вкъщи, пиша текстове.
— Значи изкарваш добре? Само така, от дома?
— Повече от добре. И никой не ми заповядва.
Последните думи прозвучаха с едва доловим акцент. Живка Велизарова разбра намека и отклони поглед.
Автобусът се бавеше. Двете стояха мълчаливо, от време на време се поглеждаха. Ралица подреждаше бавно торбите в багажника. Преди винаги тичаше и бързаше — да готви, да пере, да чисти. Сега нямаше за къде да се притеснява. И това усещане беше прекрасно.
— Как си? — най-сетне попита Живка Велизарова.
— Добре съм. А вие?
Въпросът увисна между тях. Живка Велизарова впери поглед в тротоара, стискайки дръжките на чантата си, и след кратко колебание започна да отговаря, че напоследък при нея нещата изобщо не вървят така, както ѝ се е искало.
