Смяташе, че ще преглътна всичко, защото „сме семейство“. Само че, Антон Филипов, семейство означава да се питаме един друг, да решаваме заедно. Не единият да се вози на гърба на другия като кърлеж.
Той започна да кръжи из кухнята като подплашено животно. Хващаше чаши, местеше ги без смисъл, тряскаше шкафове.
— Нямам пари! Майка ми няма откъде да даде, живее с пенсия!
— Тогава продавай твоята част от родителския апартамент. Или хващай такси — с чужда кола, под наем. Не ме интересува как. Давам ти срок от седем дни.
— А ако не успея?
— Ако не — пускам заявлението. И утре подавам за развод.
— Развод? — замръзна на място. — Заради една кола ли?
— Не. Заради измяната.
Оставих го да стои насред кухнята и излязох. Влязох в банята и пуснах водата, за да не слушам псувните му и истеричния разговор с майка му.
Погледнах отражението си. Сива кожа, тъмни сенки под очите. Носът ме засърбя, подсмръкнах.
Сълзи нямаше. Само гняв. Студен, ясен, събран.
Антон си тръгна след около час. Нахвърля дрехите си в спортна чанта.
— Да ти заседне тая кола! — изкрещя от коридора. — Отивам при майка ми! Там поне ме ценят!
Затворих вратата след него. Завъртях ключа два пъти.
Настъпи тишина. Единствено хладилникът бръмчеше монотонно.
Седнах на табуретката в антрето. Взех телефона. Влязох в банковото приложение. Известие: „Одобрен ви е кредит от 15 000 лв.“
Отказ. Достатъчно дългове имах.
След седмица Антон не върна парите.
Подадох сигнал.
Разкарваха го по разпити. Майка му звънеше, сипеше проклятия: „Ще вкараш сина ми в затвора, проклета да си!“.
Но сумата се появи. Продала беше вилата.
Върна всичко. До последната стотинка.
И се разведохме.
Сега карам нова кола. Купих си я сама.
Живея сама.
И знаете ли?
Това е най-добрият период в живота ми. Никой не ми краде. Никой не ме лъже. И никой не изяжда бисквитите ми, оставяйки трохи по масата.
